Време "секънд хенд" - социализмът свърши, а ние останахме

Време “секънд хенд” – социализмът свърши, а ние останахме

Sharing is caring!

След “Чернобилска молитва” това е втората книга от Светлана Алексиевич, която остави своя отпечатък. Разказите на хора, живели в утопията на комунизма, на които се е наложило да се сблъскат с капитализма. Разкази за войната, за след войната. За жертвите и палачите.
“Времето е “секънд хенд”, защото всички идеи и думи – всичко е от чужд гръб, някак си вчерашно, носено. Никой не знае как трябва да бъде и всички ползват това, което някога са знаели, което е било преживяно от някого. Предишен опит.”
Думите, извадени от контекста на разказите на хора, не са достатъчни – като ходене по ръба. Но са достатъчно красноречиви сами по себе си. 

Отдавна остарях. Но старостта също е интересна. Разбираш, че човекът е животно. Изведнъж се открива много от животинското. Това е времето, когато свещите на тортата струват повече от тортата, а половината от урината ти отива за изследвания.

Бъдещето.. то трябваше да е красиво.. После ще бъде красиво. Ами вярвах! Вярвахме в някакъв красив живот. Утопия… това беше утопия. А вие? Вие имате една утопия – пазара. Пазарен рай. Пазарът всички ще направи щастливи! Химера! По улиците се разхождат гангстери в малиновочервени сака, със златни вериги до пъпа. Карикатурен капитализъм, като на картинките в съветското списание “Крокодил”. Пародия! Вместо диктатура на пролетариата – законът на джунглата: ухапи по-слабия, а на по-силния се кланяй. Най-древният закон на земята. 


Ние не се боим единствено от разкаяния, съсипания човек.

Чели ли сте книгата “Човекът-амфибия” на Александър Беляев? Там един гениален учен иска да направи сина си щастлив и го превръща в човек-амфибия. Но на сина скоро му става тъжно сам в океана. Той иска да бъде като всички: да живее на земята, да обича обикновено момиче. Това не е възможно. И той умира. А баща му си представя, че е проникнал в тайната… Че той е Бог! Ето го – отговора за всички велики утописти. 

Хората търсеха смисъл в това, което се случва, някаква нишка. Човекът иска да проумее дори и ада. 


Войната е блато – лесно се влиза, мъчно се излиза. 

Когато духа силен вятър най-високо хвърчи боклукът. 

Смъртта на война мирише другояче, мирисът на убийството е особен. Когато лежат не много хора, а един, започваш да си мислиш: кой е той? Откъде е? Някой някъде го чака…

Ние в града имахме Дом на инвалида. Младежи без ръце, без крака. Всички с ордени. Разрешиха да ги вземат по къщите, имаше официално разрешение. На жените им бе домъчняло за мъжки ласки и се хвърлиха да ги прибират – коя го вози на ръчна количка, коя в бебешка. Искаше им се на мъж да им замирише у дома, да проснат мъжка риза на опънатата в двора връв. Скоро ги закараха обратно.Та това не е играчка и не е на филм. Опитай да заобичаш този отломък от мъж. Той е озлобен, обиден, знае че е бил предаден.

Това е като в театъра. От залата виждаш красива приказка – подредена сцена, блестящи актьори, тайнствена светлина. Но когато попаднеш зад кулисите…Точно зад завесата – парчета от някакви дъски, парцали, недоизрисувани и захвърлени платна, бутилки от водка, остатъци от храна. Няма я приказката. Тъмно, мръсно. Мен ме заведоха зад кулисите.. Разбираш ли?

Цветята и дърветата са му се получили по-добре отколкото хората. 

Аз и синът ми и майка ми – всички ние живеем в различни страни, макар и всичко това да е Русия. Но ние сме чудовищно свързани – всички се чувстват излъгани. Социализмът е алхимия. Алхимическа идея. Летяхме напред, а стигнахме доникъде. “Към кого да се обърна, за да постъпя в комунистическата партия?” – “Към психиатър.” Родителите ни искат да чуят, че са изживели голям и не бездарен живот и са вярвали в това, в което си струва да вярваш. А чуват от всички страни, че животът им е пълна отврат, че не са имали нищо, освен ужасните ракети и танкове.

“Не трябва на нашия човек да му се дава свобода. Всичко ще осере!”. И псува. Руснакът не може да убеди друг руснак без да псува. 

Миналото за едни е сандък с месо и бъчва кръв, за други – велика епоха. Воюваме в кухните си всеки ден. 

Обхваща ме ужас само като си помисля колко трябва да се трудиш, за да има до теб друг човек. Като в каменоломна! Да забравиш за себе си, да се откажеш от себе си, да се освободиш от себе си.

Светът се промени. Сега самотните са успели, щастливи хора, а не слаби или неудачници. Те имат всичко: пари, кариера. Самотата е избор. Самотата много прилича на щастието.


В затвора и в армията живеят по един и същ закон: беззаконието. Заповед първа: никога не помагай на слабия. Бий слабия! Слабите се отбракуват в движение. Второ: приятели няма, всеки е сам за себе си. Правилото за всички е едно: “Огъвай се или огъвай”.

Чехов е писал: “От себе си трябва да изстискваме робското и у човека всичко трябва да бъде прекрасно: и душата, и дрехите, и мислите”. Но става и обратното. Понякога на човек му се иска да бъде роб. От човека капка по капка изцеждат човечността. 

Войникът е животно, което може всичко. Армията – това е затвор, в който присъда се изтърпява по конституция.