Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет

Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет

Sharing is caring!

Една интересна и увлекателна книга за всички, които обичат ненатоварващите разсъждения. Под ненатоварващи нямам предвид повърхностни, леки или банални, а смилаеми. Последните страници на книгата прочетох една сутрин преди работа, да се разбира между 6 и 8 на разсъмване. Подейства ми доста ободряващо. Винаги, когато чета книга, се заканвам да си отбелязвам с молив значимите за мен цитати. Но някак си след началото спирам да го правя, защото съм разсеяна.
В самото начало книгата ми създаде грешното впечатление, че ще описва подробно пътуването на баща и син с мотоциклета им, откъде минават, накъде са се запътили и всичко това съчетано с различни размисли. Историята се разказва от първо лице – главният герой се казва Федър (името на герой от диалози на Платон). Пътува заедно със сина си до океана. По време на пътуването излага възгледите си за двете разделения в света – на мислещите и чувстващите. Всъщност започва от доста далеч – връща се дори в древна Гърция, където е започнало цялото това обособяване на два способа за възприемане на света. В книгата е описано увлекателно и приятно.  Ще публикувам малко дълги цитати, но искам да ги запазя, защото са важни. А от тях може би ще обособя и по-кратки, за статия за сайт.

Човек минава през промишлен район на голям град и ето я и нея — техниката. Високи огради с бодлива тел, заключени порти, надписи „Влизането забранено“, а отвъд, през опушения въздух, грозни странни форми от метал и тухли, чието предназначение е неизвестно и чиито господари никога няма да съзреш. За какво служат — не знаеш, защо са там — няма кой да ти каже и можеш само да се почувствуваш отчужден и отблъснат, попаднал там, където не ти е мястото. Оня, който притежава и разбира тия неща, не те иска наоколо. Цялата тая техника по някакъв начин те е превърнала в чужденец за собствената ти земя. Самата й форма и външност, и тайнственост казват: „Махай се.“ Знаеш, че някъде има обяснение за всичко това и че от дейността му несъмнено има полза по някакъв непряк начин, но не това е, което човек вижда. Това, което се вижда, са табелите „Вход забранен“, „Не влизай!“ и нищо, което да служи на хората, а мънички хора, като мравки, които прислужват на тези странни неразбираеми форми. И си мислиш: дори да бях част от това, дори да не бях чужденец, щях да съм просто още една мравка, слугуваща на формите.

Законите на природата са човешки измислици, както и призраците. Законите на логиката, на математиката също са човешки измислици като призраците. Цялата проклета работа е човешка измислица, включително и идеята, че не е човешка измислица. Светът изобщо не съществува вън от човешкото въображение. Целият е един призрак и в древността се е смятало, че е призрак, целият калпав свят, дето живеем в него. Той се управлява от призраци. Ние виждаме онова, което виждаме, защото призраците ни го показват, призраците на Мойсей и Христос, Буда и Платон, Декарт и Русо, Джеферсън и Линкълн и още, и още, и още. Исак Нютон е един много добър призрак. Един от най-добрите. Човешкият здрав разум не е нещо друго освен гласовете на хиляди и хиляди от тези призраци на миналото. Призраци и още призраци. Призраци, които се опитват да намерят своето място сред живите.

Класическият разум разглежда света преди всичко като подповърхностни мисловни форми. Романтичният разум го разглежда преди всичко от гледна точка на непосредственото възприятие.

За романтичния модел са характерни преди всичко вдъхновение, въображение, творчество, интуиция. Преобладават по-скоро чувствата, а не фактите. Изкуството, когато се противопоставя на науката, често е романтично. То не се развива по силата на разума или на някакви закони. Развива се по силата на чувства, интуиция и естетическо съзнание. В западноевропейските култури романтичният модел обикновено се свързва с женствеността, но това положително не е определящо.
Наопаки, класическият модел се подчинява на разума и на закони, които сами по себе си са подповърхностни форми на мисловността и поведението. В европейските култури това е преди всичко мъжки модел и областите на науката, законодателството и медицината са непривлекателни за жени главно по тази причина. Въпреки че карането на мотоциклет е романтично, поддържането му е чисто класическо. Мръсотията, маслата, съвършеното познаване на скрития смисъл, които се изискват, всичко това му придава такава отблъскваща сила за романтика, че жените и не помислят да се захващат с тях.

Макар външната грозота да се среща често при класическия модел на мислене, тя не му е непременно присъща. Съществува един класически естетизъм, който романтиците често изпускат, защото е прекалено изтънчен. Класическият стил е праволинеен, неразкрасяван, неемоционален, пестелив и внимателно осъразмерен. Неговата задача не е да вдъхновява емоционално, а да извлече от хаоса порядък и да направи непознатото познато. Това не е естетически свободен и естествен стил. А естетически ограничаван. Всичко се контролира. Стойността му се определя от умението, с което се упражнява този контрол.
За романтика този класически модел често изглежда скучен, вдървен и грозен като самото поддържане на механизми. Всичко зависи от възли, детайли, агрегати и взаимни връзки. Нищо не може да се разбере, докато не мине десетина пъти през компютър. Всичко трябва да се пресметне и докаже. Потискащо. Скучно, Безкрайно сиво. Въплъщение на силите на смъртта.
От друга страна, романтичният модел също си е създал някакъв образ в представите на класическия. Лекомислен, ирационален, капризен, ненадежден, устремен предимно към приятното. Повърхностен. Празен. Често паразит, който не може или не желае да се грижи за самия себе си. Истински камък на шията на обществото. Тези войнствени позиции би трябвало вече да звучат до известна степен познато.
Тук е източникът на бедата. Хората имат склонност да мислят и чувствуват изключително в рамките на единия модел, като по този начин проявяват неразбиране и подценяване на ролята на другия. И никой няма желание да предаде истината такава, каквато я разбира, и доколкото ми е известно, никой жив човек не е измислил начин да сдобри тези истини или модели. Няма точка, в която тези мирогледи да се срещат.

Навярно не можем да осъзнаем тия неща и да ги запомним всичките, защото мозъкът ни би се напълнил с ненужни подробности до такава степен, че няма да можем да мислим. От всичко възприемано трябва да подбираме, а онова, което подбираме и наричаме съзнание, никога не е едно и също с възприемането, защото процесът на подбора го видоизменя. Вземаме шепа пясък от безкрайното пространство, което възприемаме около себе си, и наричаме тази шепа пясък свят.
Взели веднъж шепата пясък — света, който сме осъзнали, — ние го подлагаме на процес на разграничение. Това е острието. Делим пясъка на части. Това и онова. Тук и там. Черно и бяло. Сега и тогава. Разграничаването е разделянето на осъзнатия свят на части.
Тази шепа пясък изглежда еднородна отначало, но колкото повече я наблюдаваме, все по-разнообразна ни се струва. Всяко зрънце пясък е различно. Няма две еднакви. Някои си приличат в едно отношение, други в друго и можем да оформим пясъка в отделни купчинки на основата на тия прилики и отлики. Отделните цветове в отделни купчинки — отделните размери в отделни купчинки — отделните форми в отделни купчинки — подразделенията на отделните форми в отделни купчинки — отделните степени на прозрачност в отделни купчинки — и така нататък, и така нататък, и така нататък. Може да се помисли, че процесът на подразделяне и сортиране някъде ще спре, но не е така. Той просто си продължава.

Когато човек се е срещнал с наистина сложен въпрос, опитал е всичко, блъскал си е главата, без нищо да помогне, и е разбрал, че този път Природата наистина е решила да създава трудности, той си казва: „Добре, Природо, щом не щеш с добро“, и пуска в ход чисто научния метод. За целта се води лабораторна тетрадка. Всичко се вписва съвършено точно, така че по всяко време се знае докъде сме стигнали, откъде сме тръгнали, накъде отиваме и докъде искаме да стигнем. В научната работа и при електронната технология това е необходимо, защото иначе проблемите стават толкова сложни, че човек се загубва, обърква се, забравя какво знае и какво не знае и трябва да се предаде. При поддържането на мотоциклет нещата не са така усложнени, но когато започне бъркотия, не е лошо да се държат здраво юздите, като се направи всичко пределно точно. Понякога самият акт на записването на проблемите слага в ред представите ви за техния истински характер. Логическите изложения, които влизат в тетрадката, се разделят в шест категории: 1) определяне на проблема; 2) хипотези относно причината, която го е предизвикала; 3) експерименти, целящи проверка на всяка хипотеза; 4) очаквани резултати от експериментите; 5) получени резултати от експериментите и 6) заключения въз основа на резултатите от експериментите. Това не се различава от порядъка, следван в много колежански и гимназиални лабораторни тетрадки, но целта тук вече не е просто упражнение. Целта сега е точна насоченост на мислите, която няма да бъде постигната, ако те не са правилни.

Ако някой провежда шарлатанско научно представление с Франкенщайнова техника на стойност петдесет хиляди долара, не върши нищо, свързано с науката, щом предварително знае какви ще бъдат резултатите от неговите усилия. Един мотоциклетен механик, от друга страна, който натиска клаксона, за да види дали работи акумулаторът, провежда неформално един истински научен експеримент. Той проверява една хипотеза, като поставя въпрос на Природата. 

Един неопитен наблюдател ще забележи само физически труд и често остава с впечатлението, че физическият труд е главното в онова, което вържи механикът. Всъщност физическият труд е най-малката и най-лесната част от онова, което върши механикът. Несравнимо по-голяма част от работата му е внимателно наблюдение и точен размисъл. Ето защо механиците понякога изглеждат така мълчаливи и затворени, когато извършват проверки. Те не обичат да им говорите, защото се концентрират върху мисловни образи, йерархии и съвсем не гледат вас или физическия образ на мотоциклета. Използуват експеримента като част от програма за разширяване на собствената си йерархия от познания за повредения мотоциклет, която да сравнят с правилната йерархия в съзнанието си. Те се взират в скрития смисъл.

Мнозина са се отдали на науката поради радостното усещане за превъзхождаща интелектуална мощ; науката си е техен собствен специален спорт, от който очакват ярки преживявания и удовлетворение на амбициите си; много други могат да бъдат намерени в този храм, които са поднесли плодовете на своя ум пред този олтар от чисто утилитарни съображения. Да би дошъл ангел Господен и изгонил вън от храма всички хора, принадлежащи към тия две категории, той ще бъде забележително по-празен, но все пак вътре ще останат люде и от сегашното, и от прежните времена… Ако типовете, които току-що изгонихме, бяха единствено съществуващи, храмът никога не би могъл да оцелее по-дълго от дърво без дънер… онези, които са получили благоразположението на ангела… са малко нещо странни, необщителни, самотни хора, които не си приличат един на друг толкова, колкото тълпата на низвергнатите. Кое ги е довело в храма… няма еднозначен отговор… бягство от всекидневния живот с болезнената му грубост и безнадеждна пустота, от оковите на собствените менящи се страсти. Деликатно изградената натура копнее да избяга от шумното си, тясно обкръжение в тишината на високите планини, където погледът свободно странства през спокойния, чист въздух и нежно проследява мирните очертания, видимо съградени за вечността. (Откъсът е взет от реч, произнесена през 1918 година от един млад немски учен на име Алберт Айнщайн.)

Онова, което съкращава живота на съществуващата истина, е обемът хипотези, предложени да я заместят; колкото са повече хипотезите, толкова по-кратко е времетраенето на истината. А онова, което изглежда кара броя на хипотезите да расте през последните десетилетия, сякаш не е нищо друго освен самия научен метод. Колкото повече наблюдавате, толкова повече забелязвате. Вместо да изберете една истина сред множеството, вие правите множеството по-голямо. А това логически означава, че докато се опитвате да се доближите към неизменната истина чрез приложение на научния метод, вие всъщност не се придвижвате към нея изобщо. Вие се отдалечавате от нея! Именно това, че прилагате научния метод, е причина истината да се променя!

Първобитните племена са допускали далеч по-малко лична свобода, отколкото съвременното общество. Древните войни са се водили с много по-слабо морално оправдание от съвременните. Една технология, която създава отпадъци, може да намери и намира начини да се справи с тях, без да наруши екологическото равновесие. И учебникарските картинки, изобразяващи първобитния човек, понякога пропускат някои от недъзите на примитивния живот — болката, болестите, глада, непосилния труд, за да оцелееш. Пътят от мъчителното просъществуване до съвременния начин на живот може трезво да бъде определен единствено като напредък и единственият двигател на този напредък съвършено очевидно е самият разум.

Истинският университет, казва той, няма точно определено местоположение. Той не притежава имущество, не изплаща заплати и не получава материални такси. Истинският университет е състояние на духа. Той е онова огромно наследство на рационалната мисъл, което е донесено до нас през вековете от група хора, по традиция имащи професорска титла, но дори и тази титла не е част от истинския университет. Истинският университет е безсмъртната същност на самия разум. В добавка към това състояние на духа, наречено разум, съществува и една законна юридическа личност, която за нещастие носи същото название, но която е нещо съвършено различно. Това е една нестопанска организация, специализирана щатска институция с точно определени компетенции. Тя притежава имущество, може да изплаща заплати или да получава пари и да се поддава на законодателен натиск. Но този втори университет, юридическата личност, не може да преподава, не създава нови знания и не може да оценява идеи. Той не е истинският университет въобще. Това е просто храмова постройка, мизансцен, местоположение, в което са създадени подходящи условия за съществуването на истински храм. У хората, които не могат да разберат тази разлика, непрекъснато съществува объркване, казва той, и те си мислят, че контролът върху сградите на храма означава контрол над самия храм. Те гледат на професорите като на чиновници от втория университет, които трябва да изневеряват на разума, когато им се нареди, без възражения, също както правят чиновниците в останалите организации. Те виждат втория университет, но не могат да съзрат първия.

Сбърканото при техниката е, че не е свързана по някакъв реален начин с въпросите на духа и сърцето. И затова върши безразсъдни, грозни неща обикновено случайно и започват да я мразят по тази причина. Хората не са обръщали на това особено внимание по-рано, защото основната грижа на всеки е била за храна, дрехи и подслон, а техниката е осигурила тия неща. Но сега, след като те са осигурени, грозотата бие на очи все повече и повече и хората започват да се питат дали трябва постоянно да страдаме духовно и естетически заради задоволяването на материални нужди. Напоследък това е станало почти национална криза — движение срещу замърсяването на околната среда, антитехнически сдружения и начини на живот и разни такива.

Не може да се намери разрешение чрез рационални средства, защото именно рационалността е източник на проблема. Единствените, които се справят с положението, се справят в личен аспект чрез пълен отказ от „прецизната“ рационалност и като разчитат само на чувствата.

Чувал съм да се казва, че истинското знание идва в резултат на попадане в задънена улица. Тогава вместо да разширява онова, което вече знае, човек трябва да спре и да тръгне в обход, докато се натъкне на нещо, което ще му позволи да развие корените на знанията, които вече има. Това е познато на всеки. Мисля, че същото става с цели цивилизации, когато е необходимо развитие в корените.

Мисля, че съвременният разум е аналогичен с плоския свят от средновековния период. Ако отидем твърде напред, отвъд него, предполага се, че можем да изпаднем в безумие. А хората много се страхуват от това. Струва ми се, че този страх от безумие може да се сравни със страха на хората някога да не паднат отвъд ръба на земята. Или страха от ереси. Тук съществува много близко сходство. Но става така, че с всяка изминала година старият наш плосък свят на конвенционалния разум става все по-неспособен да поема новите ни знания и това създава широко разпространено усещане за пълно объркване. В резултат на това все повече и повече хора се насочват към ирационални стимули за съзнанието — окултизъм, мистицизъм, опиатни състояния и други подобни, усещайки неспособността на класическия разум да се ориентира в познанията за действителността.

Качество… знаеш какво е то и все пак не знаеш. Но това съдържа в себе си противоречие. Някои неща все пак са подобри от други; ще рече, притежават повече качество. Но щом се опиташ да изразиш качеството отделно от нещата, които го притежават, всичко отива по дяволите! Няма за какво да се говори. Но ако не можеш да кажеш какво е качеството, откъде знаеш какво е то или пък откъде знаеш, че изобщо има такова нещо? Щом никой не знае какво е то, тогава то на практика не съществува. Но всъщност то съществува на практика. На какво друго са основани оценките? Защо иначе хората ще дават цели състояния за едни неща, а други ще изхвърлят на боклука? Очевидно някои неща са по-добри от други… но какво е това „по-добро“?… И така в кръг и в кръг, навиваш спиралата на мисълта и наникъде не виждаш изход. Какво, по дяволите, е качеството? Какво?

В резултат на експериментите си той стигна до заключението, че подражаването е истинско зло, което трябва да бъде унищожено, преди истинското преподаване на реторика да може да започне. Това подражаване изглежда е наложено отвън. При малките деца го няма. То като че ли идва по-късно, може би в резултат на самото училищно обучение. Това му се струваше правдоподобно и колкото повече мислеше по въпроса, толкова по-правдоподобно му се струваше. Училищата те учат да подражаваш. Ако не подражаваш на онова, което иска учителят, получаваш ниска оценка. Тук, в колежа, нещата бяха по-префинени, разбира се — трябва да подражаваш на преподавателя по такъв начин, че да го убедиш, че не му подражаваш, а че след като си възприел същността от преподавания материал, продължаваш напред със собствени сили. Това ти носи отлични бележки. Самобитността от своя страна може да ти донесе всичко — от отличен до слаб. Цялата система на оценяване се стреми да те предпази от оригиналност.

Едни лош преподавател може да изкара цял семестър, без да остави абсолютно нищо стойностно в главите на групата си, да построи диаграма от оценките на един безцелен тест и да остави впечатлението, че едни са научили нещо, а други не. А ако оценките се премахнат, групата ще бъде принудена всеки ден да се пита какво всъщност научава. Въпросите: „Какво се преподава?“, „Каква е целта?“, „Как лекциите и задачите постигат тази цел?“ стават заплашителни. Премахването на оценките открива един огромен и плашещ вакуум.

Той забеляза отделни страни на качеството като единство, релефност, убедителност, лаконичност, чувствителност, яснота, колорит, лекота на израза, напрежение, блясък, точност, съразмерност, задълбоченост и т.н.; остави всяка една от тях така зле дефинирана, както и качеството, но ги демонстрира с помощта на същата техника с четене пред групата. 

Като обърна наопаки основното правило, че всичко, което ще се преподава, трябва първо да се дефинира, той намери изход от цялото положение. Не изтъкваше принципи, никакви правила за добро писане, никаква теория — но въпреки това посочваше нещо, което бе твърде реално, чиято реалност те не можеха да отрекат. Вакуумът, образуван от премахването на оценките, изведнъж се изпълни с недвусмислена цел — качество — и всичко застана на местото си. Смаяните студенти идваха в кабинета му и казваха: „Аз ненавиждах английския. Сега му отделям повече време, отколкото на каквото и да било друго.“ И не само един-двама. Много. Цялата концепция за качеството бе чудесна. Действуваше. Бе необяснимата, индивидуална, вътрешна цел на всяка творческа личност — поне на черната дъска.

 Опитваш ли се да изкачиш една планина, за да покажеш на какво си способен, едва ли ще успееш. А и да го сториш, това е празна победа. За да я поддържаш, ще трябва да доказваш отново и отново по някакъв друг начин и пак, и пак, и пак, гонен постоянно от нуждата да отговаряш на един фалшив образ, преследван от страха, че образът е неистински и някой може да разбере това. Такъв не може да бъде верният път.

За несвикналия наблюдател самолюбивото изкачване и безкористното изкачване могат да изглеждат еднакви. И двата вида катерачи поставят единия си крак пред другия. И двамата вдишват и издишват с еднаква честота. И двамата спират, когато са уморени. И двамата тръгват напред, щом си починат. Но каква разлика! Самолюбивият катерач е като нерегулиран инструмент. Той отпуска крака си миг по-рано или миг по-късно. Много е вероятно да не забележи красив сноп слънчеви лъчи между дърветата. Продължава да върви, когато отпуснатата му походка показва, че е уморен. Почива нередовно. Гледа напред, като се мъчи да види какво има по пътеката дори когато знае какво има, защото е погледнал миг преди това. Движи се твърде бързо или твърде бавно за съответните условия, а когато говори, приказките му винаги са за някъде другаде, за нещо друго. Тук е и не е тук. Той не приема „тук“, не му харесва, иска да бъде по-нагоре по пътеката, но когато стигне там, точно толкова не ще му хареса, защото тогава „там“ ще е станало „тук“. Онова, което търси, което иска, е навсякъде около него, но той не го приема именно защото е навсякъде около него. Всяка стъпка е усилие, и физическо, и духовно, защото той си въобразява, че целта му е външна и отдалечена.

Чисто интелектуалните занимания щяха да бъдат най-слабо повлияни от отстраняването на качеството. Ако се откажем от качеството, само рационалното ще остане непроменено. Това бе странно. Защо трябва да бъде така? Не знаеше, обаче знаеше, че като отстранява качеството от картината на познатия ни свят, разкрива една огромна значимост на този термин, чието съществуване не бе подозирал. Светът може да функционира без него, но животът би бил така скучен, че едва ли ще си струва да се живее. Всъщност не би си струвало. Изразът „струва си“ е от областта на качеството. Животът ще представлява едно просто живеене без каквито и да било ценности или цели. Обърна поглед назад към пътя, изминат по тази линия на разсъждения, и реши, че несъмнено е доказал тезата си. След като светът очевидно не може да функционира нормално, ако качеството бъде отстранено, то съществува независимо от това, дали е дефинирано, или не.

В очите на бика може да се хвърли прах. Той вече бе сторил това с изявлението, че незнанието на това, какво е качество, представлява некомпетентност. Старо правило на логиката е, че компетентността на говорещия няма отношение към истинността на казаното, така че приказките за некомпетентност бяха чист прах в очите. И най-големият глупак на света може да каже, че слънцето грее, но това няма да го накара да загасне. Сократ, тоя стар противник на реторичните доводи, би натикал Федър в миша дупка с думите: „Добре, приемам твоето твърдение, че съм некомпетентен по въпросите на качеството. Сега, моля те, кажи на един некомпетентен старец какво е това качество. Иначе как мога да се поуча?“ Федър щеше да бъде оставен да се попържи известно време и после щеше да бъде смазан с въпроси, които доказват, че и той не знае какво е качество, поради което според собственото си мерило е некомпетентен.

Храмът на разума е завинаги изграден върху арената на логиката и когато човек излезе от логическия спор, той излиза и от всички академични измерения, философският мистицизъм, идеята, че истината е непознаваема и може да бъде овладяна единствено чрез ирационални способи, ни е придружавал от самото начало на историята. Той стои в основата на дзен. Но не е академичен предмет. Академията, храмът на разума се интересуват изключително от ония неща, които могат да бъдат дефинирани, а ако някой има желание да бъде мистик, мястото му е в манастир, не в университет. В университета нещата се казват с пределна яснота.

Малките деца биваха възпитавани да не правят „само каквото просто им харесва“, а… а какво?… Разбира се! Каквото се харесва на други. А кои други? Родители, учители, възпитатели, полицаи, съдии, чиновници, крале, диктатори. Все властимащи. Когато те възпитат да презреш онова, което „просто ти харесва“, тогава, разбира се, ставаш много по-послушен слуга на други — един добър роб. Щом се научиш да не правиш „просто каквото ти харесва“, тогава Системата те обиква.

Отбеляза, че макар обикновено да свързваме качеството с предмети, усещания за качество понякога се появяват, без да има какъвто и да било предмет. Това е, което отначало го накара да помисли, че може би качеството е изцяло субективно. Но под качество той не разбираше субективното удоволствие. Качеството намалява субективността. Качеството измъква човека от самия него, кара го да почувствува околния свят. Качеството се противопоставя на субективността. Не знам колко време е мислил, докато стигне до тоя извод, но в края на краищата разбрал, че качеството не може да бъде независимо свързано нито с обекта, нито със субекта, а може да се открие единствено във взаимоотношението между тях двете. То е точката, в която субектът и обектът се допират. Качеството не е предмет. То е събитие. То е събитието, при което субектът осъзнава обекта. И понеже без обекти не може да съществуват субекти — понеже обектите създават възприятието на субекта за тях, — качеството е събитието, при което възприемането и на субекта, и на обекта става възможно. Това означава, че качеството не е просто резултат от сблъскването между субект и обект. Самото съществуване на субекта и обекта е дедуцирано от събитието качество. Качественото събитие е причина за субекта и обекта, които едва след това погрешно се приемат като причини за качеството! Сега бе пипнал цялата тая проклета дяволска дилема за гушата. Дилемата през всичкото време бе таила тази подла презумпция, която нямаше логическо оправдание, че качеството е следствие от субектите и обектите. Не е така! Извади скалпела. „Слънцето на качеството — записа той — не се върти около субектите, обектите или нашето битие. То не ги осветява просто пасивно. Не им е подвластно в никакво отношение. То ги е създало. Те са му подвластни!“ И в този момент, когато записа това, разбра, че е достигнал една кулминация на мисълта, към която се е стремил от много време.

И така, онова, което трябва да се направи, когато се работи върху мотоциклет, както и върху всяко друго нещо, е да се постигне покой на духа, който не отделя човека от обкръжението му. Когато това се направи успешно, всичко останало си идва само. Покоят на духа създава правилна представа за ценностите, правилната представа поражда правилни мисли. Правилните мисли водят до правилни действия, а правилните действия раждат работа, която става материално отражение — видимо за останалите — на покоя, стоящ в основата на всичко. Така беше и при оная стена в Корея. Материално отражение на една духовна реалност.

Човек, изпълнен с находчивост, не се размотава и безпокои за това и онова. Той е отпред на влака на собственото си съзнание, внимава какво ще се появи на коловоза и го среща, щом се появи.

Процесът на изпълване с ентусиазъм настъпва, когато човек достатъчно дълго постои спокойно, за да види, чуе и усети истинската вселена, а не само собственото си мухлясало мнение за нея. 

Когато за пръв път вършите някаква сериозна работа, струва ви се, че най-много грижи ще ви създадат спънките, свързани с объркване порядъка на сглобяването. Те се явяват обикновено когато си мислите, че вече привършвате. След цели дни работа най-накрая сте сглобили всичко освен — какво е това? Водеща втулка за повдигача? Как сте могли да я забравите? О, Господи, всичко трябва да се отваря наново! Почти се чува как находчивостта изфирясва. П-с-с-с-с-т.

Появяващите се от време на време повреди се превръщат в капани за находчивостта, ако се заблудите, че наистина сте поправили машината. 

Преобладаващото мнозинство факти, образите и звуците, които ни заобикалят във всеки миг, и отношенията помежду им, както и всичко в паметта ни — тия неща нямат качество, всъщност имат отрицателно качество. Ако се струпат наведнъж, съзнанието ни ще бъде така задръстено от безсмислени данни, че няма да можем ни да мислим, ни да действуваме. Затова предварително подбираме на базата на качеството или, ако използуваме думите на Федър, коловозът на качеството предварително подбира кои данни ще осъзнаем и този подбор се прави по такъв начин, че най-добре да се съчетае онова, което сме, с онова, в което се превръщаме. Ако се хванете в този капан на стойностна закостенялост, трябва да забавите хода — вие, така или инак, ще го забавите, искате или не, — но забавете ход нарочно и изучете отново неща, които сте изучавали по-рано, за да разберете дали онова, което сте смятали за важно, е наистина важно… и просто… просто се повгледайте в машината. Няма нищо лошо в това. Гледайте я, както гледате кордата при риболов и не след дълго — в това можете да сте сигурен, както ще съмне — ще се натъкнете на малък процеп, на един мъничък факт, който скромно и боязливо ви пита дали не се интересувате от него. Такъв е светът — безкраен хепънинг. Заинтересувайте се от него. Отначало се опитайте да разберете този нов факт не толкова с оглед на вашия голям проблем, колкото заради самия него. Проблемът може да не е така голям, както вие си мислите. А и фактът може да не е така дребен, както ви се струва. Може това да не е фактът, който ви трябва, но най-малкото трябва напълно да се убедите в това, преди да го изоставите. Често пъти, преди да сте го изоставили, ще откриете, че той си има приятели, които са точно до него и внимават каква е реакцията ви. Сред тия приятели може да е фактът, който търсите. След известно време може да забележите, че пролуките, до които се добирате, са по-интересни от първоначалната ви цел да поправите машината. Когато това стане, значи сте достигнали до една важна точка. Сега вече не сте просто мотоциклетен техник, вие сте и мотоциклетен учен и напълно сте преодолели капана за находчивост, поставен ви от стойностната закостенялост.

Ако имате високо мнение за себе си, способността ви да откривате нови факти е отслабена. Вашето его ви изолира от качествената действителност. Когато фактите показват, че сте оплели конците, малко е вероятно да приемете това. Когато невярна информация ви издигне в собствените ви очи, по всяка вероятност ще я приемете. При която и да било техническа ремонтна работа егото получава ритник отзад. Винаги се заблуждавате, правите грешки и механик, който трябва да защищава високо самочувствие, се намира в крайно неизгодно положение. Ако познавате достатъчно техници, за да си ги представите като група, и наблюденията ви съвпадат с моите, мисля, ще се съгласите, че те са по-скоро скромни и тихи хора. Има изключения, но, общо взето, ако в началото не са тихи и скромни, работата като че ги прави такива. И скептични. Внимателни, обаче скептични. Но не и самомнителни. Невъзможно е чрез хитруване да се представите блестящо в някоя механична поправка освен пред човек, който няма представа какво правите.

Потиснатостта, следващият капан за находчивост, е нещо като противоположност на егото. Толкова сте сигурен, че ще направите всичко не както трябва, че се страхувате да направите каквото и да било. Често пъти това, а не „мързелът“, е истинската причина да ви е трудно да започнете. Тоя капан на потиснатост, който е резултат от много мъдруване, може да ви доведе до най-различни грешки на прекомерна суетливост. Поправяте неща, които нямат нужда от поправка, и тръгвате на лов за въображаеми повреди. Хрумват ви най-невероятни заключения и правите куп грешки в машината поради собствената си нервност. Тези грешки, след като ги направите, като че потвърждават вашето първоначално самоподценяване. Това води до нови грешки, откъдето идва още по-ниска самооценка, и така в един омагьосан кръг. Най-добрият начин да се отскубнете от този кръг според мен е да се справите с потиснатостта си върху хартия. Прочетете всяка книга и списание по въпроса, които ви попаднат. Потиснатостта ви улеснява това и колкото повече четете, толкова повече се успокоявате. Трябва да помните, че преследвате покоя на духа, не само поправката на машината.

Когато сте отегчен, спрете! Идете на естраден концерт. Пуснете телевизора. Кажете „стига за днес“. Правете каквото и да е, само не пипайте машината. Ако не спрете, следващото нещо, което ще стане, е Голямата грешка и тогава цялото отегчение заедно с Голямата грешка ще се съберат заедно в един хубав ритник, който ще ви избие цялата находчивост и тогава наистина ще спрете.

Ето какво било! Понеже качеството поражда митоса. Това е то. Това е имал предвид, когато казва: „Качеството е вечният стимул, който ни кара да създаваме света, в който живеем. Целия. До последната прашинка.“ Религията не е сътворена от човека. Човекът е създаден от религията. Човекът реагира на качеството и сред тия реакции е схващането за това, какво представлява сам. Знаем нещо, после стимулът на качеството ни побутва и се опитваме да дефинираме качествения стимул, но за да го дефинираме, имаме на разположение само онова, което знаем. Така че дефиницията ни е изградена от онова, което знаем. Тя е аналог на онова, което вече знаем. Трябва да бъде. Не може да бъде друго. И по този начин митосът расте. Чрез аналозите на онова, което е било известно преди. Митосът е натрупване на аналози върху други аналози и натрупани пак върху аналози. Те пълнят вагоните във влака на съзнанието. Митосът е целият влак на колективното съзнание на взаимосвързаното човечество. Всяка негова частица. Качеството е коловозът, който направлява влака. Онова, което се простира извън влака и от едната, и от другата страна, е тера инкогнита на безумието. Той е знаел, че за да разбере качеството, трябва да изостави митоса. Ето защо е усещал онова хлъзване. Знаел е, че нещо ще се случи.

Ранната гръцка философия представлявала първите съзнателни търсения на безсмъртното в човешките дела. Дотогава безсмъртното се намирало във владенията на боговете, в митовете. Но сега в резултат на нарастващата непредубеденост на гърците към заобикалящия ги свят се появила една по-укрепваща способност за абстракция, която им позволила да се отнасят към стария гръцки митос не като към откровение на историята, а като към творения на изкуството, създадени от въображението. Това съзнание, което не било съществувало никъде по света по-рано, означавало за гръцката цивилизация цяло стъпало нагоре. Но митосът си съществува и онова, което разрушава стария митос, се превръща в нов, а новият митос под влияние на първите йонийски философи се видоизменя във философия, която става дълговечна по един нов начин. Дълговечността вече не е в изключителна власт на безсмъртните богове. Тя може да бъде открита и в безсмъртните принципи, един от които е станал нашият днешен закон за гравитацията.

Федър си спомня фразата от Торо: „Човек никога не придобива нещо, без да изгуби друго нещо.“ И сега за пръв път започва да разбира необятните размери на онова, което човек е загубил, когато е добил властта да разбира и управлява света. Изградил е цели империи от научни начини да превръща феномените на природата в огромни демонстрации на собствените си мечти за власт и добруване — но срещу това се е лишил от една необятна като империя област от знания: знанието какво е това, да бъдеш част от този свят, а не негов враг.

„Кое е добро? И как го дефинираме? След като различните хора са го дефинирали различно, как можем да знаем, че изобщо има добро? Някои казват, че доброто се намира в щастието, но как да узнаем какво е щастие? И как може да се дефинира щастието? Щастие и добро не са обективни понятия. Не можем да подходим към тях научно. И след като не са обективни, значи, просто съществуват в съзнанието. Така че ако искате да бъдете щастливи, просто си изменете съзнанието. Ха-ха-ха-ха.“

Изпитанията, разбира се, нямат край. Съдено е нещастия и беди да има, докато свят светува, но сега се е появило едно чувство, което го нямаше по-рано и което не е само повърхностно, а всепроникващо: спечелихме. Сега ще бъде по-добре. Тия неща човек някак си ги усеща.