"Есенна соната" от Ингмар Бергман

“Есенна соната” от Ингмар Бергман

Sharing is caring!

Обичам да слушам радиотеатрите по БНР. Често пускат увлекателни творби. Днес такава постановка беше “Есенна соната” по Ингмар Бергман. Има и филм със същото име от 1978 година. Радиотеатърът е с гласовете на български актьори.
Историята разказва за една майка, отдадена на таланта си на пианистка, която след осемгодишно отсъствие се завръща у дома при дъщеря си. Срещата е вълнуваща, леко напрегната, в началото разговорът е плах, а после ескалира в изказването на разочарованията и на майката, и на дъщерята. Засяга се силно темата за нарцистичната майка, както и за раната на майката, която всяка майка предава на дъщеря си (превеждах статия по темата). Има някои много силни цитати, които искам да споделя.

Темата за нарцисизма ми е до болка позната през последните две години. Опитвам се да разгадая причината за подобно поведение у хората. Подобни изпълнения като този радиотеатър освен че ми показват нещо познато, ми дават и поле за размисли. Разиграният между актьорите диалог доста добре описва отношенията между майка и дъщеря, очакванията на всяка от тях към другата, разрухата на тези очаквания, разочарованието, болката, приемането или неприемането на фактите. Всъщност често вече се замислям дали човек може да се промени, дори да е наясно с рационалните изводи по дадена тема. Поне при мен се оказва изключително трудно да прилагам на практика това, което си мисля, че съм осъзнала. Може би процесът на осъзнаване и осмисляне включва и адекватно поведение. И сигурно не съм осмислила всичко, а само съм се понесла по повърхността на проблема и си мисля, че много знам (както един любим мой човек обичаше да казва: “все си мислиш, че много знаеш, но всъщност не се задълбочаваш в нищо достатъчно сериозно”.)

“Само подир месец почувствах колко много ви тежа на вас двамата, на теб и на баща ти, и същевременно колко много жадувам да се измъкна от къщи. ” – майката

“-Ти не беше ли щастлива?
– Не, не бях щастлива!
– Къде съм сбъркала?”

“Вече не знаех коя съм, превърнах се в тромава марионетка, управлявана от тебе. Говорех това, което ти желаеше да говоря, правех жестовете и движенията, които ти правеше. Исках да ти се харесам! Ужасяващо беще, мамо!
Още треперя неудържимо, когато си спомням онея години. Не разбирах, че те мразя, защото бях напълно убедена, че те обичам, и че ти знаеш най-добре какво трябва да става. И тъй като не можех да те мразя, моята омраза се превърна в невероятен страх. Сънувах кошмари, гризях си ноктите, скубех цели кичури от косата си, опитвах се да викам, но надавах само сподавени вопли, които ме плашеха още повече.”

“-Защо никога нищо не ми каза?
– Защото ти не би ме и изслушала. Защото си пословичен беглец от реалността, защото си емоционален инвалид. Защото си безнадеждно затворена в себе си. Защото винаги си изправена срещу своя образ, защото си ме носила във студената си утроба и с отвращение си ме избутала оттам. Защото те обичах, защото ти ме мислеше за отвратителна. Ти успя да ме осакатиш за цял живот, така както и ти си осакатена. Нахвърляше се върху всичко по-чувствително и нежно и искаше да задушиш всичко, което е живо. Говориш за моята омраза. Твоята омраза не бе по-малка, не е по-малка. Аз бях дете и податлива, преливах от обич. Ти ме бе обвързала, изискваше непременно обичта ми, тъй както имаше нужда и от обичта на всички останали. Бях беззащитна, захвърлена, всичко се правеше в името на любовта. Ти владееше тона и жестовете на любовта, през цялото време повтаряше колко обичаш мен, и татко, и сестра ми. Такива хора като теб са опасни за живота на другите, те трябва да бъдат затваряни и обезвреждани. Майка и дъщеря, каква ужасна комбинация от чувства, от обърканост и унищожителни сили. Всичко е възможно и всичко се върши в името на любовта. Раните на майката следва да бъдат наследени от дъщерята. Нещастието на майката трябва да е нещастие на дъщерята, а нейните грижи поправяни от дъщерята. Сякаш пъпната връв никога не е била прерязвана. Нещастието на дъщерята е триумфът на майката. Мъката на дъщерята е тайната наслада на майката. Ние живеехме по условията, които ни налагаше ти. Чрез своето свидливо благоволение мислихме, че битието си е такова по начало. Едно дете е винаги изоставено, то не разбира, безпомощно е, не знае, никой нищо не му казва, неговата участ е зависимостта и унижението. Детето вика, никой не му отговаря, никой не идва.”

“Когато се налага, естествено, аз мога да бъда задушевна, макар че от самата душа никога не съм се интересувала особено.”

“Но в края на краищата създадох някакъв образ на самата себе си. Въобще не съм станала възрастна. Лицето и тялото ми стареят, придобивам спомени и опит, но настрана от тези очевидности аз сякаш си оставам неродена. Не помня лица, дори своето собствено. Понякога се опитвам да възпроизведа лицето на мама – не мога. Съзнавам, че бе едра, тъмнокоса, със сини очи, голям нос, пълни устни, с високо чело, но не ми се отдава да слепя в едно всички тези фрагменти, да я видя. По същия начин ми е невъзможно да си спомня твоето лице. Помня, че ви родих, и теб, и сестра ти, но от ражданията не помня нищо друго, освен болката. Каква обаче бе тази болка, какъв бе нейния вкус, също не помня.”

“Чувството за реалност е един вид дарование. Повечето хора не го притежават и в това вероятно е техният шанс.”

“Виждах, че ме обичаш. И аз исках да те обичам, но не можех, защото се страхувах от твоите изисквания. Чувствах се обезсилена, неспособна, не исках да бъда твоя майка. Исках да знаеш, че съм също тъй безпомощна, както и ти.”

“Ти винаги искаш за теб да важат някакви особени правила, сключила си специално споразумение със живота, според което равносметката ти с него в края на краищата е благоприятна за теб. Нали някога все трябва да разбереш, че това споразумение е едностранно и че носиш вина, също както и другите хора.”