Любими цитати от Богомил Райнов

Любими цитати от Богомил Райнов

Sharing is caring!

Известно е, че и орех да речеш да счупиш, пак е необходима ловкост. А ако си го счупил тъй, че да си го смачкал, ще трябва да вадиш ядката парче по парче, додето ти призлее, вместо да я измъкнеш цялата и наведнъж. Така беше и с тая история. Някой беше натиснла прекалено силно и сега се налагаше да видим историята късче по късче и да се опитваме да я възстановяваме. Само че за разлика от ядката човек никога не може да знае как е изглеждала една история, преди да бъде смачкана. Така че възстановяването е трудно и несигурно. Като оставим настрана обстоятелството, че междувременно някои елементи може окончателно и завинаги да са затрити.
***
Когато няма никакъв смисъл да живееш, тогава обикновено живееш до дълбока старост.
***
Самата същност на живота е присвояване и усвояване, присвояване и преработка на присвоеното: цветето с корените си ограбва и изсмуква почвата, животното опустошава растителността или умъртвява други животни, а човекът… човекът още като зародиш смуче жизнените запаси на майчиния организъм, за да смуче по-късно млякото от майчината гръд, а още по-късно, за да присвоява всичко, кеоти е по силите и възможностите му да присвои. И ако примерно ние с вас сме още живи и околните не са ни разкъсали, то е понеже само силите и възможностите на повечето хора са твърде жалки.
Та може би чака нещо. Или може би аз чакам. Или и двамата чакаме. Но, както винаги, когато и двамата чакат нещо, не става нищо.
***
Вие тичате, аз кротувам. Не е ли това също една рецепта, като всяка друга, понеже желаното е непостижимо, отказваш се навреме от него. Понеже големите амбиции са свързани с рискове и водят до фалит, пращаш ги по дявола. Защо ми е собствена вила, когато мога да живея под наем? Защо ми са десет стаи, когато две ми стигат? Защо да ламтя за повече пари, когато изкарвам без особен труд необходимото?
***
– Ще вземе еротичните списания, естествено. Но ако му предложите съчиненията на Шекспир дори на половин цена, ще ви обърне гръб.
– Хората нямат нужда от потресаващи драми. Потресаващите драми и без туй ги има колкото щете в живота. А една моя позната обичаше да казва, че ако изкуството прилича на живота…(Ако театърът приличаше на живота, никой нямаше да има нужда от него).
– А сексът? Нима сексът го няма в живота? Нима всички тия безнравствени снимки не са правени на живо?
– Само че това са инсценировки, фалш.
– А именно, фалш! На тия господа им е нужно не изкуство, а фалш. Еднакво ненавиждат и изкуството, и живота. Те копнеят за едно фалшиво изкуство, сър, и за един фалшифициран живот.
– Казваш “стресово състояние”… Напоследък ми втръсна да слушам тая дума. Лекари, психолози, драскачи, всичко живо се е хванало за стреса: стресът -това, стресът – онова… А в основата на всичко е страхът. Само че страх звучи съвсем елементарно, докато стрес… Мрачната роля на ужасите – настоящи и бъдещи, не се изчерпва с изтрепването на толкова хора. Тя е и впсихологическия атентат срещу останалите – сковаващия страх, страха от войната.
***
Не мислиш ли, че е прекалено да се ровим в мръсотията, полемизираме с нея, критикуваме, затъваме в подробности. Когато почнеш прекалено да се занимаваш с мръсника, ти влизаш в неговата орбита, той те обсебва, настанява се в мислите и преживяванитята ти,значи постига своето. Да не му доставяме радост, като му обръщаме прекалено внимание. Да покажем, че той не е властен да ръководи намеренията и действията ни. Това ще го вбесява. А вбесяването е форма на разпадане, на самоунищожение.
***
На хората трябва да се даде една мисъл, разбираш ли? Една мисъл силна, проста и убедителна. Една спасителна мисъл, която да обсеби съзнанието им. А щом обсеби съзнанието им, те непрестанно ще я повтарят и непрестанно ще насищат с нея пространството. Една идея-светкавица, излъчвана едновременно от милиони хора, един ураган, който да очисти пространството и да помете силите на мрака. Но въпросът е голямото съдържание да бъде сведено до нещо крайно лаконично и пределно могъщо, кратко и силно като светкавицата, една идея-мълния, разбираш ли?
***
Щом сте приятели, как не сте усетили, че той си е в едни свят сам за себе си, който няма нужда от вас, който може да живее до вас, но не и с вас, и който от дъжд на вятър ще се сети за вас едва когато го затресе треската за приказване, а след това като се наприказва, отново ще ви забрави не защото е безчувствен, а защото си има свой свят и вашият свят не е неговият, и изобщо за какво ми е да живея с такъв човек, с когото няма начин да живееш, а можеш само да делиш покрива, и то в случай, че внезапно не го прихванат и не смени местожителството си, както веднъж го направи.
***
“Боя се, че ми липсва талант”. “Това е добре. Талантът, братче, е главоболна работа. Талантът дразни и оскърбява посредствеността, около него се вият отровните изпарения на завистта, кръжат лешоядите на озлобението, неуютно е. Талантът не е лавров венец, както си мислят говедата, а изкупителен кръст. Но всички мечтаят за него, а не за дребната роля на дребните хорица. И там е грешката. Желание за нещо, което не ти е дадено.
И когато късно вечерта се въртя в леглото в очакване пред мен да се разкрие гората, и когато, за да я видя по-бързо, се старая да се измъкна от лабиринта на паразитните мисли, това неволно перване още ми пари и аз си казвам, че може би тук е цялата моя прословута и глупава драма, драмата на малкия, дето се е надявал да стане голям. И не защото е бил убеден в таланта си, а защото е вярвал в късмета си. Знаел си, че не те бива за голямото, но си отглеждал една тайна надежда, че все пак ще го постигнеш, че щом всичко друго тъй лесно ти се е отдавало, защо да не ти се отдаде и голямото. Законът на вероятностите, действащ изцяло в твоя полза. Голямата печалба за малкия Тони.
***
Щом им завиждаш, мисля си, значи при тях всичко е наред. Ако не беше наред, нямаше да завиждаш. И защо всъщност завиждам? Може би бедата започва от едно калпаво убеждение. Убеждение, за което дори не си даваш сметка, но което мъкнеш нейде дълбоко у себе си, още откакто се помниш. Убеждението, че другите са ти длъжни нещо – макар да повтаряш на глас, че не са ти длъжни.Длъжни са да ти предоставят мястото, което сам смяташ, че ти се полага. Длъжни са да те оценят точно тъй, както сам се оценяваш. Длъжни са да отговорят приблизително на идеала ти, защото иначе може да загубиш вяра в идеала си. Те обаче съвсем не те оценяват, както очакваш, в случай, че изобщо те забелязват. Нито се сместват, за да ти отворят място. Нито се равняват на идеала ти. И ето, че ти им теглиш присъдата, като се ръководиш от идеала си, а след това пращаш по дяволите и идеала, понеже той е бил опроверган от живота. Изобщо слагаш кръст на всичко, разчистваш си генерално сметките и изведнъж ти става леко, като след всяко разчистване на сметки. Но това е само в началото, додето не си разбрал, че си сложил кръст на себе си. Колкото да се ровиш в паметта си, не можеш да изровиш повече от две-три добри дела. Но има и по-неприятно – че си ги извършил несъзнателно. Не си имал време да помислиш, че може и да не ги извършиш, затова си ги извършил.
***
Ще изчезне безследно и все пак ще го има, защото е оставил нещо у мене. Не казвам, че ми е повлиял. За жалост едва ли ми е повлиял. Моята драма, ако има такава, съвсем не е драмата на тоя човек с безизразно лице и унесен поглед, примирен с бремето си на радиоприемник за мислите и вълненията на целия свят. Но нещо от него ми е останало като спомен, като сянка на недоумение или даже като нотка на завист. Защото, обърна ли се назад, виждам, че между всичките ми познати този сиромах е единственият, когото бих могъл да нарека щастлив, поне в смисъл, че не е нещастен. А щом не си нещастен, какъв си?
***
Не знам, казах ли, но тази жена има наистина ослепителна усмивка. Може би с нея ми е взела акъла. Защото почне ли да се смее… Именно – почне ли да се смее… И тъй, почне ли да се смее, спукана ти е работата.
Съчувствието е онова съвсем дребно и евтино подаяние, с което си измиваме ръцете от грижите на околните.Умиляваме се до сълзи и отминаваме доволни от добротата си, без да помисляме дали на другия му е станало по-леко от нашето съчувствие. Нека сам се оправя в батака си – това си е негова работа. Важното е, че ние му съчувстваме, без да сме задължени да го правим.
***
Тя е изложена на витрината на някаква книжарница – една от тези големи репродукции, поставени в красиви рамки и купувани без особен ентусиазъм от гражданството, просто защото все нещо трябва да се окачи на стената. Както научавам от етикетчето, прикрепено към рамката, картината се казва “Салът на Медуза” и изобразява група корабокрушенци от потъналия кораб “Медуза”, люшкащи се по каприза на съдбата сред безбрежното море. Но както аз обичам да поставям моите идиотски въпроси, така и художникът е поставил един въпрос, за да придаде по-голямо напрежение на ситуацията. Въпросът е изразен в един кораб, появил се далеч на хоризонта, един бял кораб, символизиращ възможното и невъзможното избавление и към който са устремени погледите и надеждите на корабокрушенците. Впрочем не на всички. Част от нещастниците са се струпали в единия край на сала, като протягат с копнеж ръце или развяват ризите си, за да привлекат вниманието на хората от кораба. Но друга част от пасажерите са значително по-апатични и някои дори са извърнати с гръб към светлото видение на хоризонта, а трета част – проснати върху дъските на сала – вече са напълно вън от играта , мъртви или агонизиращи. Неприветливо място – би казал някой. Аз обаче не мисля така, а боя се – и художникът. Той си е направил една доста жестока шега, тоя художник, и с оптимистите на сала, и с тези – сред публиката. Защото достатъчно е да разгледате по-внимателно картината, за да разберете епилога: този бял кораб на надеждата не е никакво спасение, а само трагичен мираж. Той е толкова неизмеримо далече – една бяла точка върху бурния хоризонт, – че няма никаква надежда нещастниците да бъдат забелязани и спасени. В такъв случай защо трябва да се морим с ръкомахане, вместо да поседнем и да сведем примирено глава.
Предишната ми допирна точка точка с изкуството се нарича “Островът на мъртвите” и представя малък остров, съставен от отвесни скали и тъжни високи кипариси, само че в скалите са пробити прозорци , което ви внушава, че се касае всъщност за жилищни кооперации на мъртъвци. Вероятно художникът е искал да изпълни картината със скръб и затова е акцентирал на глухото оловно небе и на глухите неподвижни води, и на мрачните черноцелени кипариси. Но на мене този остров още от детинство ми се виждаше доста привлекателен – може би поради тоя мой рефлекс да бъда обратен на другите – и аз изпитвах някакво смътно влечение към тия меланхолични дървета, към сънните води и сивите мъгли на хоризонта и изобщо бях на мнение, че мъртвите много добре си живеят.
***
Трябваше да минат години и да стигна до онази гнетяща празнота, която се опитвам да запълням с размисли за щяло и нещяло, и да се огледам назад от нямане какво да правя, и да се озърна наоколо, за да ме осени това просто, ама съвсем просто откритие, че аз, дето във всяко отделно нещо търся смисъла, никога не съм се запитвал за смисъла на цялата тая бохча, дето е натъпкана биографията ми.
Някога, в хаотичното време на пубертета, се плашех от мечтите си – струваше ми се, че съм на път да откача. После взех да гледам на тях с леко презрение, потеже разбрах, че и последният глупак мечтае. Докато накрая съвсем престанаха да ме занимават. Бях спрял да мечтая, дори просто така, за да убивам времето, за да спя с отворени очи. И само понякога, както бившия пушач сънува, че пуши, така и аз се виждам да летя в моя стар, отдавна продаден москвич, да летя по австрийските пътища с една тежка чанта долари и с една облекчителна мисъл – че съм се отървал, че съм се изличил, че вече ме няма.
***
Нямам черни мисли. А още по-малко бели.И понеже съвсем без мисли не може, остават сивите. Без омраза и без обич. Без надежда и без отчаяние. Сиви. Сивички. Като мишленца. И почти толкова привлекателни.
***
Бедата е, че имам твърде много мисли, а само две ръце. Как искаш да записвам толкова мисли. Додето започна да изразявам една, тя вече се е изменила или е преминала в друга, или е избягала толкова напред, че е изключено да я догоня с химикалката. Спохождат ме най-различни идеи, без да съм ги викал, а главната, дето от толкова време я търся, все не идва. Как да обединя всички тези мисли в едно? как да кажа главното и то да проникне като мълния в главите на хората, за да очистят пространството, да очистят себе си да се изтръгнат от тая ужасна мигрена, дето им притиска главите… Ако ми дойде такава идея, може и да пропиша.
***
Хората са измислили бога поради неспособност да определят по друг начин неопределеното. И с цялата си простотия са го сътворили по свой образ и подобие. Един старец с бяла брада, понеже как няма да е старец, щом вселената му е стара, и който обитава рая, понеже ако не обитава рая ще остане без местожителство.
***
Някой си беше казал, че ако се движиш заедно с останалите, никога няма да ги изпревариш. Мене обаче друго ме е вълнувало: какво да направя, че да не се движа с останалите, без да се моря да ги изпреварвам. отговорът на пръв поглед е съвсем прост: да се тътриш назад. Да, но така е само на пръв поглед. Понеже назад също се мъкне сума народ. и още по-назад – също. Изобщо назад е далеч по-оживено, отколкото напред.
Мислил съм доста по въпроса. Въртял съм го и отсам, и оттатък.И, единственото, което съм намислил е, че трябва просто да кривнеш встрани от пътя.Да се забиеш в буренака. Да се изтегнеш там в тихото и безлюдното и да ги оставиш ония да се догонват, да се задминават или да тъпчат на място, колкото да се види, че и те навиват километраж.