"Нашата история" от Мартина Хаг

“Нашата история” от Мартина Хаг

Sharing is caring!

Мартина Хаг пише за преживяванията на една жена, която бива изоставена от съпруга си. След раздялата главната героиня Петра Валин заминава да замества хижаря в отдалечена хижа за близо месец. През тези напрегнати самотни седмици, в компанията на неколцина туристи и най-вече в своята собствена, Петра си припомня и пише своята история – тази за загубата на мъжа до себе си. Неслучайно тя я нарича “нашата”, защото през цялото време прозира пълната й отдаденост към думата “семейство”. Петра някак си се претопява в своята представа за хармоничност и семейно щастие. Тя загубва и себе си по пътя, но престоят в хижата й дава възможността отново да преоткрие смисъла на съществуването си, като в крайна сметка напише в последните редове на книгата си “Стига вече!”

Да си призная, на моменти бях ядосана на отношението й към това, което тя нарича “нашата история”. Защото от хиляди километри си личеше, че е погълната от своя принос и в същото време излъчваща отвратителен панически страх, че нещо ще се обърка. Книгата е задължително четиво за всяка жена, която е изгубила нишката на личното в кълбото на семейството си.

“Да те измами този, когото си смятал за най-близкия си човек на света – струва ти се, че ще се побъркаш, но болката от предателството е тази, която те кара да мислиш, че ще полудееш, че напълно ще откачиш. Искам да разкажа как оцеляваш, въпреки че пропадаш хиляди метри в бездната на мъката. Как ти се струва, че ще умреш, но оживяваш. Имах нужда да чуя тези думи стотици пъти. Всичко преминава, най-накрая свършва по някакъв неведом начин. Въпреки, че по пътя умира гобяма част от теб.“

“В действителност днес няма нужда да ходя до офиса.Оставам у дома. Всъщност мога да спра да пиша книга. Ако Андерш се дразни от това, че работя, мога да се откажа. Ще пропиша отново, когато децата излетят от гнездото. Най-важно е семейството. То е на първо място в живота ми, всичко друго ще остане на заден план.“   

       “- Не, причината не е тази.
– Но тогава каква е? Андерш, умолявам те! Мога да се променя. Ще стана точно такава, каквато искаш да бъда.“

“Тази година лятото е по-прекрасно от всякога, а на мен ми се ще вече да е свършило. Просто искам дните да се изнижат един подир друг. Не мога вечно да се чувствам така. Няма да издържа. Няма да го преживея. Прелиствам календара напред до януари и написвам: “Вече сигурно се чувствам малко по-добре”. Това е след половин година. Просто трябва да преживея някак си тези шест месеца, след това със сигурност ще се чувствам иначе.“

“Изпращам му смс със снимки на децата от детската площадка и от плажа, разказвам му какво сме правили през деня, опитвам се да правя с момчетата неща, които би одобрил. Но той не ми отговаря. Андерш напълно е прекъснал комуникацията с мен. Никога не вдига, когато му се обаждам по телефона. Не отговаря и на смс-ите – нито на угодническите, нито на обвинителните. Но на екрана на телефона виждам, че чете смс-ите. Нали се изписва: “Прочетено в 12:35.” Мъжът, до когото се събуждах всяка сутрин в продължение на петнайсет години, като гръм от ясно небе е решил, че вече не съществувам. Сякаш съм заличена от лицето на земята. А нима наистина съществувам, ако вече не съм част от семейството си? Започвам да усещам как очертанията на тялото ми се размиват., стават все по-неясни.“

“- Но ние си обещахме да остареем заедно. Щяхме да си бъдем опора до края на живота си. Когато остареем, този, който още може да ходи, щеше да бута другия в инвалидната количка. Нима е възможно да захвърлиш един човек като някой вехт, износен шлифер и да продължиш живота си без него? Нима наистина е законно просто да си отидеш? Как е възможно да смяташ собственото си щастие за по-важно от това на децата си?“

“Мисълта за Андерш все още ме кара да страдам. Но преди болката беше всепоглъщаща, не можех да извърна очи от нея, не ми даваше покой нито за миг, докато сега е по-меланхолична, като кротка, отзвучаваща печал и копнеж по децата, които ми липсват. Въздъхвам. Овладявям се. Децата си прекарват чудесно с баща си.“

“Ако по скалата на чувствата радостта от женитбата може да се измери с десет, болката от развода е пет хиляди. Поне когато си изоставен.“

“Той трябва да осъзнае, че се е побъркал. Нужно му е малко време, после ще разбере, че един баща не може да поставя себе си пред собствените си деца, и то така безогледно.“

“Обикновено, когато си сънувал кошмар и се събудиш, минават няколко секунди на ужас, преди да се успокоиш. Отпиваш малко вода от чашата. Усещаш как сърцето ти спира да бумти истерично и си отдъхваш: О, слава богу, било е само лош сън. После отново гушваш възглавницата и заспиваш. При мен нещата стоят точно наопаки. Пробуждам се спокойна от някой сън и изведнъж отгоре ми се стоварва реалността, моят живот. Събуждам се и попадам в един кошмар.“

“През последната година научих, че тревогата не е статично състояние. Тя е като щастието. Приижда на вълни. Дори когато имаш чувството, че ще умреш, можеш да изчакаш паническия страх да премине.“