"Нимфоманката" - пътешествие в света на една жена

“Нимфоманката” – пътешествие в света на една жена

Sharing is caring!

Ларс Фон Триер отново не ме остави разочарована след шедьоври като “Антихрист” и “Меланхолия”.
Файлът на филма дълго време стоя на компютъра ми, тъй като бях с известни предубеждения относно съдържанието и секс сцените, за които се тръбеше в интернет пространството. За моя радост ми се отдаде възможност да имам 4 свободни часа, които да отделя именно за шедьовъра, за който ще ви разкажа.
Още в самото начало продукцията ми напомни на “Антихрист”, където също имаше разделение на части, като пъзел от живота на главната героиня, който в края се нарежда в главата ти и получаваш една красива, непозната досега история. Може би думата “красива” няма да се стори уместна на фона на сексуалните сцени, извращенията със мазохизма на главната героиня, безчувствието й към хората извън манията й за сексуално задоволяване.
Едно от най-интригуващите впечатления остави аналогията, която героинята създаваше между нея и мъжа, който я приюти на края на историята й. Две привидно напълно противоположни личности се оказаха по своему самотни – единият, намерил утеха в книгите, а другият – в привидно първичното задоволяване на сексуалните си нужди. Всеки предмет в иначе бедната, монашески обзаведена стая, от която започваше историята, всъщност беше път към епизодите от живота на жената.
Самообвиненията по време на разказа на героинята към самата себе си постепенно преливат в приемане на личността й. С течение на времето, на годините тя осъзнава, че всеки опит да се отърси от нимфоманията й, води до другата крайност – а именно емоционалното обвързване. Това е толкова плашещо и сложно за нея, че тя постоянно се връща към евтиното си легло, където физическото удовлетворение се постига по-лесно. Там не й се налага да се лута в лабиринтите на въпроси как и защо. Определя емоциите като товар, може би има нужда от тях, но те я лишават от страстта й. Тя не може да избяга от природата си, но и не може да изтрие от паметта си моментите на истинската близост с първия мъж. Сблъсъкът на емоция и първичност накрая я оставя уморена, осъзната и опустошена. Социалните норми предизвикват у нея появата на пашкул, в който се чувства сигурна, защитена и изключително сама. Доверието не е мярка за спасение, на която може да разчита. През цялата история се усеща отхвърлянето от всичко и всички, остават само многократните й, епизодъчни спомени от сексуалните актове, от разходките с баща й и разделите с единствения мъж, но дори и той не би я извадил от паяжината на нимфоманията й.
Като цяло филмът е сблъсък на мъжката и женската природа, но описан от гледна точка на преживяващата стереотипите героиня, която надмогва и преборва общественото мнение, докато не се окаже затворена на място, където само сутрин се вижда отражението на слънцето. Дори и там обаче няма спасение. Спасението е в мрака на тъмната страна на душата, която всеки крие отчаяно, докато не достигне края на способностите си.