Преиграват ли хората?

Преиграват ли хората?

Sharing is caring!

Колко често сте попадали в ситуации в компанията на близък човек, при които тайно сте си мислели: “Писна ми от неговите/нейните драми”.
Честото и натрапчиво мрънкане, оплакване могат да ви накарат да се чувствате като кошче за душевни отпадъци, особено ако сте първия човек, за който друг се сеща, когато има нужда да излее душата си. Особено ако сте емпатично настроени или проявявате загриженост в повече, няма да е особено трудно да привличате именно хора, които имат нужда от вашето присъствие, от това колко добър слушател сте. Идва момент, когато това ви идва в повече, когато искате да кажете “стоп, достатъчно”. Все пак и вие изпитвате необходимост от това някой да ви разбере и да ви съчувства. В такива ситуации лесно може да определите някой като прекалено драматичен, реактивен или накратко казано  – който прави от мухата слон. Дали всъщност е така?
Изключвайки горната ситуация, в която ви е дошло до гуша и изключвайки манипулативните хора, които използват уязвими и емпатични личности (за да предизвикват загриженост, внимание и да използват тази уязвимост, за да постигнат личните си цели чрез тях), по-скоро хората едва ли са прекалено реактивни. Да, съществуват такива, които вечно имат проблеми, които са като магнит за неприятности и които като че ли винаги стоят в задънена улица и никога не успяват да се обърнат настрани и да видят, че все пак има изход. Но правилно ли е да ги категоризираме, да ги отбягваме, да ги стигматизираме и да избягваме да общуваме с тях?
Всъщност границата между това да изслушаш и разбереш и тази да се ядосаш и да им кажеш в края на краищата да се вземат в ръце е доста тънка.
Истината е в баланса. Тези хора не преиграват и не реагират прекалено остро. Просто в даден момент, в дадена ситуация отрицателното влияние ги кара да се държат малко извън разумните граници. Нека не забравяме, че всъщност ние не виждаме точно какво става в главите им, а съпоставяме реакциите им с тези, които ние бихме притежавали в подобна ситуация. Виждаме единствено себе си в останалите – те са като наше огледало. Дори и да има техники и похвати за разбиране, осмисляне, анализиране на обкръжението ни, те са по-скоро полезни помощни средства, но не са панацея и могат само теоретично да ни въведат.
Също така, извадена от контекста на житейската история на този човек, една преиначена реакция всъщност може да се окаже дълбока травма, която се проявява в напрегната ситуация – такава ситуация, която напомня травматичен епизод от миналото. Тогава подтиснатите спомени излизат на преден план, цялата емоционална интелигентност на човека може да се срине и той да избухне в силен гняв или силно да се разстрои.
Затова избягвайте да поставяте етикети на хората. Единственото, което е по вашите сили да направите, е да поставите граници – такива на търпението и поносимостта към дадено поведение.
Ако самите вие сте били наричани прекалено реактивни, емоционални или проблемни, ако често ви казват, че избухвате или драматизирате, отговорете си на следните въпроси. Може дори да ви се наложи да се поровите доста назад в миналото си или да работите много над себе си, докато признаете истинския отговор на въпроса – “Какво се крие зад моите нестабилни реакции?”
Често ли се притеснявам?

Представям ли си винаги най-лошият изход от ситуация?

Дали смея да призная, че обичам драматични ситуации и съзнателно или не ги искам в живота си?

Дали смея да призная, че ми харесва да съм заобиколен от проблемни хора, за да се чувствам самият аз по-сигурен и стабилен в сравнение с тях?

Дали често ми става скучно от ежедневието ми и затова привличам проблемни ситуации, за да има какво да занимава ума ми?

Дали съм израснал с емоционално нестабилни хора и не съм срещнал нужното разбиране и любов в детството си?

Дали имам някакъв вътрешен конфликт, който ме кара да се чувствам емоционално нестабилен?

Дали съм неспособен да призная и приема собствените си чувства и емоции?