Срамът - защо ни съпътства

Срамът – защо ни съпътства

Sharing is caring!

Чувството за срам се изгражда още от най-ранното ни детство. Тогава тези, които ни отглеждат, ни дават насоки кое е правилно и кое грешно, кое е редно и кое не. Често се случва, когато сме малки, да ни се повтаря в присъствието на други възрастни: “Той си е такъв, срамежлив”. По-скоро това е въпрос на темперамент. Всяко втълпяване или излишно потвърждение може само да навреди. В крайна сметка когато нещо ни се говори всеки ден, незапознати още с всички закони на обществото докато сме деца, ние го приемаме за истина. Особено се възприема като истина,ако думите идват от устата на родителите ни, хората, на които безпрекословно вярваме и се доверяваме.
Това чувство за срам и самото изпитване на срам ни съпътства през живота ни, пречи на нормалните взаимоотношения, на разгръщането на потенциала. Неговият първоизточник са нашите лични или втълпени вярвания, че нещо е неправилно или е правилно. Например, че трябва да се срамуваме от голотата си, да подтискаме отрицателните си емоции, да подтискаме каквито и да е емоции в зависимост от пола, да сме грижовни и отдадени, пренебрегвайки собствения си комфорт. Всяко от тези чувства носи усещане за вина, когато извършим нещо в превес на него. Ако веднъж пренебрегнем семейството си, въпреки че сме свикнали да сме отдадени; ако се срамуваме от голотата си и не можем изцяло да се насладим на личните си взаимоотношения, защото често това е тема табу, ако при срещи с възрастни се изчервяваме и това ни пречи да се представим добре на интервю за работа – всички тези АКО са поне малко познати на всеки един.
Какво прави тогава един мислещ човек, който осъзнае, че вярванията му му пречат да е пълноценен в обществото? Решава да работи над себе си. Първата стъпка е именно осъзнаването, че тези вярвания не са константни, те могат да бъдат променени, премахнати и на тяхно място да се изградят нови, според които човекът да се води в ежедневието си. Признаването им е възможно да е болезнен процес – никому не би било приятно да извади най-скритите си тайни.
След осъзнаването човек трябва да осъзнае, че вече има контрол над вярванията си. Щом ги познава, той може да упражнява мисленето си над тях, да ги промени в позитивни. Може би ефективно би било използването на НЛП – нервно-лингвистичното програмиране. Има куп информация за него, и е успешна практика за промяна на вярванията и мислите чрез съсредоточаване.
Полезна практика е да се задават постоянно въпроси защо ни е срам от нещо, откъде идва, как ни влияе в ежедневието, може ли в крайна сметка да не е толкова лошо, за колкото го мислим. Като пример – може ли чувството ми за срам да говоря пред публика да ме мотивира да се изразявам по друг начин и да не се налага да работя в сфери, където това се изисква? Или обратното – да реша да работя над себе си, да се запозная с хора, които са имали сходен проблем и да видя, че има изход?
Хората, които изпитват срам, всъщност си налагат ограничения, като едновременно с това имат ясна, натрапчиво изразена съвестност. Предполага се, че срамът трябва да действа ограничаващо за морално вредни практики. Но социалните и културните норми може да не кореспондират с нашите разбирания, а именно вкорененото чувство за срам да ни пречи да изразим пълния си потенциал. Именно тук отново трябва да си задаваме въпросите – това важи ли за нас, трябва ли да приемем социалните и културните норми като догма и закон, можем ли да се отклоним, за да изразим по-ясно себе си, тези норми всъщност полезни ли са или са просто, за да ни държат в някакви граници в полза на трети лица?
Последното и най-важно упражнение е да спрем да се самообвиняваме, да се чувстваме лоши за постъпка, мисъл, споделяне. Хубаво е да наблегнем на добрите си страни, да ги развиваме, да не позволяваме на външно наложени норми да ограничават нашето вътрешно Аз. Добре е да се запитаме какво носим на хората, с които общуваме и как да бъдем добри в това, което им даваме. Можем и директно да ги питаме или да разберем по поведението им спрямо нас. Но отново – не бива да позволяваме да изпадаме в капана на външното одобрение и външиня морал и граници. Единственият съдник трябва да сме самите ние. И то не прекалено суров такъв.

Въпроси, въпроси и отново въпроси.