Филмите, наградени за Оскар през 2015

Филмите, наградени за Оскар през 2015

Sharing is caring!

Тази година поради броя на филмите, които наистина харесах, продукции на Холивуд, реших да видя кои са номинираните за Оскар. Оказа се, че се припокриват с харесаните от мен филми. Ще споделя за три от тях, понеже ми направиха много силно впечатление.

Първият е  The theory of everything. Това е филм за Стивън Хокинг, най-известния учен след Айнщайн. Фактът, че след като е диагностициран с амиотрофична латерална склероза и прогнозите за живота му са две-три години, а е още жив и днес, вече на 72 години и може да движи само един мускул на тялото си, но продължава да развива научна дейност, говори за уникалността му. Именно това прави и историята вълшебна, а филма е сниман по мотиви от книгата на първата му жена Джейн – “Travelling to Infinity: My Life with Stephen”. Филмът е по-скоро емоционално преразказан, отколкото да набляга на теориите и трудовете на учения. Въпреки това главния актьор Eddie Redmayne  доста умело влиза в роля. Прочетох факти около заснемането на филма, в които се споменава, че дори е посещавал клиники за болни от АЛС, за да може да опознае хората, болестта и така успешно да се превъплати в героя си. Цялата метаморфоза от здрав и стабилен млад мъж към превръщането му в прикован в инвалидна количка човек, изцяло зависим от грижите на жена си, успя да ме грабне с изящното ако мога така да го нарека актьорско изпълнение. Ролята на жена му също ми хареса, не като игра, а като идея да се отдадеш на човек, в когото имаш вяра, че ще осъществи великите си идеи. Общо взето ми се случи да изгледам няколко филма, в които се описва колко важна е фигурата на жената в едно семейство, където мъжът преуспява и колко често тя остава в сянката на славата, успехите, професионалното развитие на съпруга си. Това е колкото похвално заради усилията, които жената полага, толкова и тъжно, именно поради факта, че идва момент, когато тя решава, че животът й не може да продължава в сенките. Оттук стигам и до извода, до който са стигнали мнозина –  че за да направиш някого щастлив, първо ти трябва да съумееш да си щастлив. Това в крайна сметка не винаги успява да се припокрие със сътворяването на чуждото щастие. Човек може да е опора на друг, но не и през цялото време. Затова е и обратът в историята, когато жената във филма, застанала зад идеите на мъжа си, в крайна сметка решава, че тя също има нужда да си поеме дъх и да се облегне, а не през цялото време да бъде гръбнакът на един немощен живот.

Другият филм, който също е свързан с жени, мъже, бракове и прочие, е Gone Girl. Отново свързвам филма със сянката, в която една жена може да остане в съжителството си с един мъж. Макар тук ролята на жената да е на силната, работеща домакиня, която е опора на семейството. Именно силният й характер не може да понесе да влачи след себе си неорганизиран мъж, който с времето се превръща в натрапник, от когото не може да се откъсне. Честно казано дори на моменти ми се сториха прекалено крайни действията й, филмът те провокира да избираш на кой да симпатизираш и накрая просто намразваш цялата институция, наречена “брак” в западния й вариант. Явно това е историята на много двойки по света. Дано не попадате в такава ситуация или поне да не страдате от такива маниакални епизоди, които ви подбуждат да планирате и осъществите всички извратени случки, описани във филма.

Третият филм е Whiplash. Докато му четях резюмето, се чудех кое пък може да му е толкова специалното. Скрийншотите също не м направиха особено впечатление. Навих се да го гледам, понеже беше номиниран за Оскар. Трейлъри на филми не гледам, понеже в тях описват целите филми, та разчитам само на резюме, скрийншотове и може би някой друг коментар към филма. Историята е за амбициозен барабанист в колежа, който иска да се включи в джаз формация, но пречката е строг и доста суров преподавател, който не пести обиди, крясъци и отрицателно държание спрямо учениците си. (Искам да споделя, че смятам, че нищо не е случайно, защото по времето, когато гледах филма, бях попаднала на книгата “Бойният химн на тигрицата-майка“, в която именно се разказваше за разликите между западното и източното възпитание и по-точно за една японска майка, която се държала изключително строго с малката си дъщеря в опитите си да я научи да изсвири една пиеса на пианото. Не съм я прочела, но намерих коментари по темата, когато я прочета, ще споделя мнение.) В крайна сметка на определени етапи от филма двамата главни герои бяха прецакани по един или друг начин, в опит да се докаже, че дори и силно да искаш нещо, винаги ще се намери или амбициозен ученик, който да ти натрие истината в очите, че си прекалил, или амбициозен учител, който всеки ден ти повтаря, че не ставаш в опитите си да му докажеш обратното. Въпросът е – струва ли си един учител да прилага такива строги мерки спрямо учениците си, за да ги провокира да извадят най-доброто от себе си, или може и по-смекчен вариант на преподаване? Струва ли си да накараш някого да се почувства зле, за да докаже на един авторитет, че може да направи на пръв поглед недостижимото? Последно – дали това е правилния начин да провокираш – чрез гняв. Отговорът е, че няма правилен отговор. Факт е, че методът проработи, но за сметка на какво? Няма универсален начин на преподаване – смекченост, твърдост, среден вариант, всеки си избира различен подход. Не винаги резултатът е от значение поради факта, че по време на изпълнението може да се нанесат непоправими щети на психиката на човек. Все пак мисля, че филма напълно си заслужава Оскар за ролята на учителя.
Засега е това, скоро ще споделя и за още няколко филма, които ме впечатлиха 🙂