"Хроники на болката" от Мелани Търнстром

“Хроники на болката” от Мелани Търнстром

Sharing is caring!

Книгата “Хроники на болката” привлече вниманието ми, защото представя един проблем, който рядко съм виждала описан от теоретична гледна точка. Това е проблемът за болката. Авторката открива, че страда от хронични болки, когато става на 30 години. Това я провокира да изследва хроничната болка от любопитство и с очакването да намери начин да намали болката и да разбере дали в близко бъдеще би могла да бъде изцяло излекувана. Опитва различни алтернативни методи на лечение, рови назад в миналото, за да научи за болката в миналото, поглежда в бъдещето, за да хвърли надеждата си в новите технологии, които сканират дейността на мозъка.
В книгата няма да прочетете сърцераздирателни истории за това как някой някъде го е боляло твърде много. Както самата авторка казва, за болката трудно се намират думи. Никой не може да разбере чуждата болка, колкото и сгърчено да е лицето на болният, докато обяснява.
Чете се на един дъх, въпреки че е големичка. Силно я препоръчвам, много е увлекателна.

 

Продължителната болка притежава извратената жестокост на инквизитор, който целенасочено ни кара да мислим, че наистина има отговор, който ще предотврати следващия му удар.
***
Основната схема на реакция към болка е еднаква при много животински видове: яростна дейност за избягване на опасността, комбинирана с тотална липса на реакция към всякакви други стимули, последвано от пазене на раната и летаргично състояние по време на оздравяването.
***
Болката изисква съзнание, тя всъщност направо е негова функция: колкото по-развита е мозъчната кора, толкова по-голяма е способността за усещане на болка.
***
Ние, бозайниците, притежаващи много по-малко естествени защитни средства и ограничени способности за възпроизводство, сме пазени най-зорко от една свръхбдяща нервна система и мозък със специални способности да генерира болка и да я обръща в свят с нещастни асоциации и емоции – на ужас, загуба, мъка, тревога, съжаление и страдание.
***
Човек със заклещен в коренище крак, също като сърната, ще изпитва съизмерима със заплахата за оцеляването му болка в зависимост от степента на нараняването. Но с падането на нощта в него ще започне да се настанява едно друго чувство. Макар че мозъкът му ще изпусне съвсем същите невропептиди, позволяващи на сърната да спи, докато болката трае, човекът ще будува и ще разсъждава за болката си и последствията от нея. Очите на човека се отварят за страданието.
***
Защо трябва да страдам? – питаме се безпомощно, боим се от отговора, боим се от липсата на отговор. И колкото по-дълго трае болката, толкова по-настоятелен става въпросът.
***
Болката изглежда такъв банален проблем, абсолютно различен от дълбоките, значими проблеми, които обикновено ме занимаваха изцяло. Болката не предлага нищо за мислене, никакъв психологически или духовен проблем за разрешаване или обсъждане в дълъг и удовлетворителен разговор с приятел по време на разходка край езерото или в парка или на чаша чай в любимото кафене.
Не се страхувах, че отегчавам другите, самата аз бях отегчена от болка – отегчена до смърт. Никой мой проблем никога не е бил толкова изцяло обсебващ и така интелектуално кух.
***
Философите открай време са търсели начини да дефинират основната разлика между това, което можем да знаем за себе си и това, което можем да знаем за другите – и болката е парадигматичен пример за тази разлика: “Да изпитваш силна болка означава да си сигурен; да чуеш, че някого го боли, е да изпитваш съмнение”.
***
Повечето религии са съгласни, че животът е страдание, мъка и болка. Приемането на страданието е основна задача на вярващите.
В съвременната, създадена от романтичното движение личност обаче, идентичността вече не произтича от свързаността й с Бог, а от индивидуализъм, според който щастието се поставя над саможертвата и трансцедентността. И щастието започва да става все по-постижимо с просперитета, донесен от Индустриалната революция и за пръв път създал многочислена средна класа. Хората започнали да очакват облекчение на болката.
***
Истинността на християнската концепция за необходимостта от болка бива поставена под съмнение от Дарвиновото и по-късно от Фройдисткото разбиране за човешката природа, създадена да търси удоволствие и да избягва болка.
***
Има все повече доказателства, че с времето нелекуваната болка препрограмира централната нервна система, причинявайки патологични промени в главния и гръбначния мозък, а те от своя страна причиняват още по-силна болка.
***
Каквото и да постигне болката, тя го постига отчасти чрез своята несподелимост, демонстрирана в невъзможността да се намерят подходящи думи. Англичаните, които могат да изразят мислите на Хамлет и трагедията на Лир, нямат думи за треска и главоболие.  Щом страдалецът начене да описва на лекаря болката в главата си, езикът му моментално пресъхва.
***
Жените описват как се затрудняват да опишат болката си така, че на лекарите да им звучи правилно, да направят симптомите си социално забележими, реални и физически и да постигнат фин баланс, за да не изглеждат твърде силни или твърде слаби, нито пък твърде болни или твърде здрави. На младите жени им казват, че са твърде млади за хронична болка, на жените на средна възраст – че симптомите им се дължат на менопаузата.
***
Хората се примиряват с болката (казват, че “не са от тия, дето се тъпчат с лекарства”, “мразят да тормозят други с проблемите си”, “ще трябва да живеят с болка”, “ще трябва да свикват”, “нека първо ги поболи по-дълго”). Мнозина вярват, че лекарите са направили най-доброто. Пациентите заявяват още, че приемат болката, понеже е хронична, с което косвено потвърждават неспособността на лекарите да се справят с този вид болка, независимо от максимално високата оценка на пациентите им.
***
Публична тайна е, че жените и мъжете с оплаквания от болка са третирани различно. На мъжете е много по-вероятно да бъдат изписани опиоиди, да им се направят пълни изследвания и операция, докато на жените се изписват психотропни лекарства за депресия и страхова невроза.
***
Докато при нормалното стареене сивото вещество атрофира с половин процент годишно, при пациентите с хронична болка скоростта на атрофия е драстично увеличена – между 5 и 11 процента., еквивалент на десет до двайсет години стареене. Докато стареенето причинява атрофия в много мозъчни зони, хроничната болка атрофира конкретно мозъчните части, чиято работа е да модулират болката. Това увеличава още повече болката и унищожава още повече мозъка.
***
Чистата формулировка на Фуко е, че модерната медицина започва в момента, в който лекарят променя фразеологията си и вместо да зададе приятелския въпрос “Как се чувствате?”, започва да задава медицинския “Къде ви боли?”.
***
Болката е преживяване, в което никога не изпитваш съмнения. Може да изпаднеш в почуда “дали съм влюбен?”, но никога не се питаш “боли ли ме?”. Всъщност колебанието от този въпрос е равностойно на отрицателен отговор.
***
Наивно вярвахме, че болката е проста – или те боли, или не те боли – затова би трябвало да има едно-единствено състояние на мозъка, по което всеки път да можем да разберем дали човекът изпитва болка. Но това, на което се натъкнахме, е откритието, че съществува една относителна Вселена на болката – че изпитването на болка е необхватно, богато и разнообразно човешко изживяване, свързано с неизвестен брой възможни мозъчни състояния. От научна гледна точка ние сме смаяни колко огромна е тази Вселена. Все още сме на етапа, в който всяка крачна напред ни кара да осъзнаем колко дълъг път ни предстои…