"Marriage Story" - I never really came alive for myself. I was only feeding his aliveness

“Marriage Story” – I never really came alive for myself. I was only feeding his aliveness

Sharing is caring!

“Marriage story” открих, докато разглеждах случаен сайт с 50-те най-добри филма за 2019 година. Пропуснах “Once upon a time in Hollywood”, както и “Motherless Brooklyn”, които си бях изтеглила, но така и не ги гледах в правилния момент. 

Корицата на “Marriage story” залъгва, че става дума за семейна история на мъж и жена, разделени временно заради работата си. Дори в началото на филма заблуждава, когато зрителят чува двете гледни точки на всеки от двамата какво харесва в другия. Напомня на въведение в театрална история. Постепенно се навлиза в същността на героите – техните качества, заради които другия се е влюбил в тях. Не е случаен фактът, че историята им е разказана като театър – мъжът е театрален режисьор, а жената е актриса, която е станала популярна, когато се е съгласила да осъществява неговите луди идеи в театъра. 

След това виждаме двамата, застанали на различни места в стая с психолог-медиатор, който е там, за да им помогне да минат леко по пътя на развода си. Но и двамата разбират, че това няма как да протече безболезнено. Първо е раздялата между тях самите, която след това се пренася към раздялата между нейното семейство и мъжа й, който те много харесват. Постепенно се стига и до най-сложното в ситуацията – детето и силното желание да си поделят грижите за него, но тогава на преден план излиза себедоказването кой може да бъде родителя, на който може да се има повече доверие. Това е неравностойна битка, за която адвокатите казват: “Ние виждаме криминално проявените в най-добрата им светлина, а хората, които се развеждат – в най-лошата.”
Адвокатът на мъжа от своя страна споделя, че ако той, като представител на мъжкото начало е олицетворение на разума, а жената – отражение на лудостта – в края на този развод всички ще са някъде по средата между лудостта и разума. Постепенно мъжът и жената, започнали цялата история с идеята да се разведат кротко и без много шум, започват да се нападат като две малки деца, които дърпат любимата си играчка, но не защото толкова много я искат, а защото единия трябва да излезе прав. Следва и една от най-натоварващите сцени във филма, толкова реалистична и с горчив привкус. Мога да се закълна, че всеки, който е минал през подобни скандали, е използвал точно същите думи както в напрегнатия диалог между Скарлет Йохансон и Адам Драйвър. Това е и кулминацията на филма, изключително натоварващ ако ви върне към подобен момент от миналото ви. Не бих го гледала отново именно заради това, но със сигурност бих го добавила към любимите си филми, защото е запомнящ се и достатъчно близо до реалността, за да се припокрие с нея. 

“Лудите ми идеи бяха любимото й занимание.”

“Той обожаваше всички неща, които по принцип нормален човек трябва да не понася – дребните спорове, ставането посред нощ. Беше доста досадно, че харесваше всичко това, но в крайна сметка беше мило. “

“Не трябва да се разстройваш, че спах с нея. Трябва да се разстройваш, че се смях с нея. “

“Гледах този документален филм за Джордж Харисън и си казах “Ето, бъди като жената му. Бъди съпруга и майка. Това е достатъчно.” После се замислих, че дори не знам името на жена му.”

“Хората не приемат майките, които пият твърде много вино и крещят на децата си. Разбирам защо го правят. И аз го правя. Но ние можем да приемем бащата с всичките му недостатъци. Идеята за добрия баща е измислена, признай си, преди около 30 години. Преди това се е очаквало от бащите да не говорят много, да не присъстват, да са егоисти. Макар да сме искали да са различни, ние сме ги приемали такива, с цялото им неподходящо поведение. Но хората не приемат майката да допуска грешки. Не го приемат дори духовно. Защото образът на майката в християнството, който почитаме, е този на Дева Мария – а тя е перфектна. Тя е девственица, която дава живот на дете, без колебание го отглежда и държи мъртвото му тяло, когато си отива от този свят. А бащата? Къде е бащата? Бог е на небето. Той е бащата и той не се появява. Майката трябва да е перфектна, а бащата може да прецака всичко и никой да не му държи сметка. Майката трябва винаги да поддържа високия стандарт на образа си. Това е толкова погрешно, но е така.”