Gerald's Game - една от най-добрите кино-адаптации по роман на Кинг

Gerald’s Game – една от най-добрите кино-адаптации по роман на Кинг

Sharing is caring!

Някои от романите на Стивън Кинг са по-лесни за адаптация на голям екран от други. За пример може да се даде “The mist” (“Мъглата”), който вече има своята филмова версия, а тази година беше пуснат и сериал. Но за режисьора на сериала навярно е било трудно да пресъздаде град, погълнат от мъгла, в който се крият страшни чудовища. Докато в друг филм по книга на Кинг – “Мизъри” – действието се развива в отдалечена хижа и не е необходимо нещо свръхестествено да плаши зрителя. Главната героиня носи достатъчно плашещ заряд.
По същият начин като с “Мизъри” стои и въпросът с кино-версията на “Играта на Джералд”. Действието се развива в главата на жена, която си говори сама, докато е завързана не по нейно желание с белезници към леглото. Сценарият не е толкова динамичен и затова е трудно зрителят да си представи как може да излезе хубав филм от толкова почти монотонна история. В книгата Кинг е използвал неподходящата, но типична за него тенденция свръхестествени вътрешни гласове и от време на време халюцинации и видения да разкриват важна информация и да водят читателя през историята. За радост на зрителите сценаристът и режисьор Майк Фланаган превръща “Играта на Джералд” в запомняща се и зловеща адаптация.

Филмът по-скоро спада към психо ужас, но не липсват и зловещи сцени.
Още когато чух за книгата ми се стори увлекателно как би се развил един подобен сценарий. А именно – мъж и жена отиват на семейна почивка в отдалечена хижа. Играта между тях загрубява, когато мъжът решава за по-силни емоции да завърже жена си с белезници за леглото. Разбира се, семейните проблеми успяват да си проправят път дори и на подобно място и сладката им игра завършва със поредния спор. Ужасът тепърва започва, когато Джералд получава сърдечен удар и умира, оставяйки съпругата си заклещена с белезници за леглото, на място, където на километри разстояние няма жива душа. Тук се намесва и сценарий от “Куджо” – едно бездомно куче влиза в къщата (защото вратата небрежно е забравена отворена). То “жадно” за кръв разкъсва части от трупа на Джералд, докато Джеси (жената на Джералд) започва да изпада в не толкова тих ужас за това, което може да се случи с нея. Започва да получава халюцинации, гласовете в главата й стават все по-шумни и натрапчиви. Това я повежда и към спомени от детството, които са й причинили жестока травма.
Всъщност именно тази травма е причина Джеси да започне да бяга от проблемите си, когато се изправи лице в лице с тях, да подтиска емоциите си и да търси подкрепата на други хора, макар че справянето с трудностите в живота й е изцяло нейна задача. Свързването на детската й травма, която я е оставила с “вързани” ръце през целия й живот с буквалното физическо “връзване”, усещането, че е в капан и трябва сама да се измъкне – това е чудесното изпълнение във филмовата адаптация. Символизмът между двете, невидимата връзка между тях и осъзнаването, чe съдбата е в нейните ръце. Един от най-силните цитати от филма беше именно споменът на Джеси за травмата причинена от баща й и тази от Джералд:
“Неговите окови бяха мълчанието…
а неговите – комфортът”.
Тя говори така за двамата мъже в живота си, с които се е чувствала като заклещена, завързана и неспособна да се измъкне.
Намесените свръхестествени елементи като уродливият човек, който тя приема в началото като халюцинация, а се оказва реален, показват, че в крайна сметка не всичко е плод на въображението й. Разграничаването между реалност и фантазия също е част от оздравителния процес на Джеси.
Филмът определено ми хареса много. Имаше доста символизъм, психологически взаимовръзки, зловещи моменти, от които настръхваш не от ужас, а само от зловещите думи на един глас в главата ти.