The legend of 1900 - една тъжна приказка за края

The legend of 1900 – една тъжна приказка за края

Sharing is caring!

“Легендата за 1900” е една приказна история за едно изоставено на кораб дете, чиято съдба е предопределена от това събитие. Действието първоначално се развива именно през 1900-та година, когато работник на презокеански кораб открива изоставено дете в люлка, поставена върху пиано. За наблюдателния зрител веднага става ясно, че пианото символизира бъдещето на един човек без име, без семейство, без дом.
Детето е кръстено 1900 – като годината, в която е открито. Времето минава, а малкото любопитно дете с хитрост се научава да оцелява, докато наблюдава как морето се вълнува или притихва пред погледа му. Може би от страх че няма име и ще бъде пратен в сиропиталище или от привикване към живота на кораба, но така и не слиза на сушата. Зрителите така и не разбират истинската причина, поне не и до самия край на филма.
Израстването на място, където нещата вечно се повтарят – отплаване, пристигане, отплаване, пристигане – следва своя естествен ритъм. Главният герой наблюдава как света около него винаги е един и същ и макар хората да са различни, мотивацията на всеки един, който споделя времето на пътуването към един нов свят – Америка – е еднаква. Тя е любопитството към новия свят, надеждата за по-добър живот в него. Както кораба спазва своя график и не се отклонява от него, така и 1900 стои необезпокояван от несгодите на света отвъд в този люшкан от вълните дом.
1900 се научава да свири на пиано, но не по учебник. Превръща се във виртуоз. Събира посетители в най-ниската класа на кораба – хората пренебрегват комфорта си, за да се порадват на музиката му. Случва се така, че известен пианист, един от най-добрите, идва с цялото си самочувствие и предизвиква на дуел главния герой. Самоувереността, подкрепена от знания, не може да пребори лекотата, с която свири човек, който не се стреми да се доказва, а просто обича това, което прави.
По-късно в историята 1900 се влюбва. Това го вдъхновява да сътвори и запише една от най-красивите мелодии, достойна за запис на плоча.
Постепенно образът му се разкрива пред зрителя. Остава един привкус на нелогичност в действията му. Нужно е само да слезе по стъпалата и да стъпи на сушата. Там ще го очаква прекрасна кариера. Там ще живее с жената, която ще бъде неговият стимул да твори. Може би го очаква един добър, но предсказуем живот.
И тъкмо започнете да се смущавате, че героят не взима нито едно логично решение, предстои най-силната част от филма. Монологът се запечатва в съзнанието дълго след като са свършили и последните надписи.
Филмът ме впечатли именно с тези последни думи на 1900. Хареса ми, че актьорът се изрази по такъв начин, при който пълната тишина и тъжният му глас – гласът на равносметката – допринасяха още повече за цялостното усещане и удоволствие от историята.

“Не това, което виждах, ме спря, а това, което не виждах. Това, което не успях да видя… Този огромен град имаше всичко, освен край. Просто нямаше край. И аз не можах да видя къде свършва всичко. 

Ето пианото например. Клавишите започват. Клавишите свършват. Знаеш, че са 88 на брой и никой не може да ти каже нещо различно. Те не са безкрайни. Ти си безкраен. И свирейки на тези клавиши, музиката, която правиш, също е безкрайна. Това ми харесва. С това мога да живея. Ако разпростреш милион клавиши, чийто край никъде не се вижда, тези клавиши ще са безкрайни. А ако клавишите на едно пиано са безкрайни, няма как да свириш. Просто стоиш на грешното място. Това е пианото на Бог. 

Видя ли улиците? Само улиците като видиш. Бяха хиляди. Какво ще правиш там? Как ще си избереш само една, по която да вървиш? Една жена, една къща, едно парче земя, на което да застанеш да се любюваш и да наречеш свое? Един начин да умреш. И целият този свят изведнъж се стоварва върху теб. И не знаеш кога ще свърши всичко. Имам предвид не те ли е страх, че всичко това може да се срути изведнъж. Под огромната тежест на живота.

Аз съм роден на този кораб и светът минаваше покрай мен. Две хиляди пътници едновременно, които имат хиляди желания, но не повече, отколкото могат да се поберат между носа и кърмата на кораба. Можеш да изсвириш песен за щастието си, но на пиано, което не е безкрайно. 

Земята е кораб, който е твърде голям за мен. Тя е жена, прекалено красива за мен, пътешествие, твърде дълго за мен, твърде силен парфюм. Тя е музика, която не знам как да сътворя.”