The vessel - една спасителна лодка

The vessel – една спасителна лодка

Sharing is caring!

Обичам да търся нестандартни филми, далеч от клишираните сценарии, в които знаеш какво ще се случи и какъв ще е хепи-енда. Наслаждавам се и на филми, в които през цялото време си мислиш, че става дума за едно, а в края сглобяваш мислено цялата картинка и е съвсем друго и е много по-удовлетворяващо от първоначалното ти очакване. Такъв филм се оказа и The vessel.
Историята разказва за едно малко градче с една голяма трагедия. Тук преди 10 години огромна вълна залива училището на брега на морето. Загиват всички деца. Траур започва да тегне над всички. Жените спират да забременяват, носят черно. Младите заминават. За тях няма бъдеще тук – та нали бъдещето е да оставиш нещо след себе си. А това няма как да стане в почернено градче, което е застинало в трагичния момент и като че ли вечно ще остане вкопчено в него – дали от чувство за вина, дали от непреодолима скръб.
В града остават Лео и приятелят му – млади, енергични. Лео от самото начало прави впечатление като грижовен син, прекрасен приятел, затворен в себе си младеж, изгубил брат си в училището. Майка му е сочена с пръст, защото първа сменя черната си рокля с розова. Като че ли тя е “черната” овца, тази, която решава, че скръбта няма общо с дрехите ти. Скръбта се носи в сърцето и отнася разсъдъка на една майка в моментите, когато я завладява спомена. Тя потъва в своя свят, където не чува и не вижда какво се случва около нея.
Лео помага на последния си останал в града приятел, като поправя мотора му и двамата прекарват за последно една приятелска вечер, пиейки вино и се наслаждават на изгрева. И се случва още едно нещастие  – двамата падат от каменна ограда в морето. И двамата са мъртви. Няколко часа по-късно обаче Лео “възкръсва” с още една загуба – дали приятелят му си е отишъл от града или от света, усещането сигурно е еднакво. Но го обзема чувството за вина. За останалите жители той е чудо – те се кръстят, когато минава край тях, молят го да помогне на умиращо животно, на умиращ човек. Смятат, че е свят и е способен да върши неземни дела.
Лео благоговее пред една жена, изгубила мъжа си в училището. За нея единственият спомен за съпруга й е миризмата на книгите му, които е преподавал. Тя слуша историите за детството му, опиянява се от присъствието му, но никога не стига твърде далеч. Той е като светец с ореол, който се появява в живота й, за да й покаже, че светът не свършва с една загуба и че мъката не се преодолява с физическото присъствие или отдаването на страданието по отсъствието. Може би хората от града вярват, че колкото по-дълго скърбят, толкова по-лесно ще изкупят вината си, за това че са изгубили децата си.
Една история остава в съзнанието на Лео – история от детството, в която когато той и малкият му брат са били в опасност навътре в морето, майка им е помогнала на брат му. Това оставя дълбока следа в младежа, той от дете се чувства отхвърлен. Макар да знае, че брат му най-вероятно е нямало да успее да се справи, се е почувствал изоставен от майка си. Той казва “Не е като да нямаше избор”. Този гнет го преследва и въпреки че като по-голям знае, че отговорността за семейството лежи на неговите плещи, той има нужда от любовта на майка си, има нужда да се приюти при нея, да се почувства отново дете и да я извади от дълбокия унес, в който изпада, само за да му каже тя, че всичко е наред. Потънала в скръбта си за загиналото си дете, тя сякаш забравя понякога, че има друго.
Лео строи лодка от остатъците от училището – дъски, столове, чинове. Хората от града смятат това за покваряване паметта на децата. Като символика изглежда точно като корабът на Ной, който е готов да спаси и да подготви за бъдещето останалите. Всъщност Лео гради спасението си от ужасяващата мисъл, че никога повече няма да достигне до своята майка с думи, а само с физическо присъствие в живота й. Катарзисът, който преживява, когато лодката му, скалъпена нескопосано, потъва, и майка му го вижда как синът й потъва в морето, е прекрасен и разбуждащ. Тя се втурва и го прегръща. Моментът на осъзнаването е вече факт. Майка и син са получили това, от което всеки е имал нужда през всички тези години – истинската близост въпреки мъката.
Накрая филмът завършва с прекрасните думи “Хората са като капки дъжд. Но колкото и самотен да се чувстваш, все някога ще попаднеш в океана. Може би това е стремежът на всички хора – да се слеят с останалите”.