To the bone - да се надсмееш над анорексията

To the bone – да се надсмееш над анорексията

Sharing is caring!

“To the bone” е филм, създаден от Марти Ноксън – сценаристка и режисьор, като самата тя е имала вземане-даване с анорексията. Макар и с предупреждение, че съдържа смущаващи кадри, аз не се смутих на почти нищо през целия филм. Стори ми се малко превзета цялата загриженост на доведената майка на момичето, което страдаше от анорексия. Също така биологичната й майка, която я е оставила на новото семейство на баща й, ми се стори твърде дистанцирана. Вярно, че се е намирала в момент от живота си, когато я е изоставила, когато е търсила свой собствен смисъл, път и цел в живота си (след неуспешен брак и след като разбира, че всъщност е хомосексуална), и все пак някак прекалено дълбока беше разделителната ивица – биологична майка, която те зарязва, и доведена майка, която с целия си позитивизъм и независимо от отсъствието на баща ти е готова да направи всичко за теб, да извърви трудния път на борбата с психично разстройство и да остане подкрепяща и разбираща.
Стори ми се, че и момичето леко преиграва. Всъщност през целия филм имаше само няколко сцени, които наблягаха силно на хранителното разстройство. По-голямата част от сюжета искаше да представи една героиня, дълбоко депресирана и неуспяваща да открие отговорите на въпроси, които я тревожеха. Като например защо картините й са били причина някаква нейна почитателка да се самоубие – значи ли това, че нейното творчество е опасно да бъде показвано на бял свят и че в същото време тя е застрашаваща за безопасността на околните? Или – защо майка ми ме изостави, не съм ли достатъчно добра за нея? Или може би – аз съм твърде сериозна и обмислям прекалено много заобикалящият ме свят и случващите ми се неща и това ми пречи да бъда щастлива. А ще бъда ли някога, след като съм осъзнала безсмислието си?
В редица анализи на филма се твърди, че не засяга особено сериозно темата за анорексията, за страданието, за борбата, не показва грозните сцени на повръщане, отхвърляне, болка. Но затова пък имаше няколко важни цитата, които ми направиха впечатление. И въпреки, че не съм съгласна с един от тях, който общо взето гласи: “Стегни се и преодолей болестта си, защото никой няма да го направи вместо теб”, все пак формата на мотивация ми хареса.
Малко встрани от темата, този цитат не ми допада, защото когато през юли научих, че Честър Бенингтън от Линкин Парк се е самоубил, четох доста крайни изказвания, че е бил страхливец, че е изоставил петте си деца, че е трябвало да се стегне и че това са рисковете на факта да си известен. Точно тогава се ядосах, защото си мисля, че ничие лично преживяване не може да бъде пречупено през призмата на наблюдаващите и да бъде по какъвто и да е начин омаловажавано, подтискано, потъпквано. И тогава думи като “Преодолей го” или “Стегни се” губят своето “изцелително” значение. Защото едва ли е толкова просто. И защото ако някой е прибегнал до стъпката на самоубийство, подобни тълкувания на състоянието му ще са само фон и шум, без реална стойност.
Та ето и малко цитати от “To the bone”:

“-Всичко е под контрол. Всичко ще е наред.
 – Колко са хората там долу според теб? Към два милиона? Обзалагам се, че няколко от тях, преди да умрат са казали същото.”

“Ти не си слаба. Ти плашиш хората. И предполагам това ти харесва. Но както си тръгнала, един ден, няма да се събудиш.А аз няма да те лекувам,ако не искаш да живееш.”

“И гладуването може да те накара да се чувстваш в еуфория, като наркоман или алкохолик. Не е заради “достатъчно слаба”, нали? Няма никакво “достатъчно слаба”. Такова не съществува. Това за което копнееш е упойката на нещото, което не искаш да чувстваш. Тук ти е широко около врата. Плашещо е, но само ти можеш да решиш. Да разбереш кое е добро, да си жива.”

“Съжалявам…че вече не съм човек.А проблем. И вината е само моя.
– Майната й на вината. Вината и обвиненията нямат място тук. Само как ти се живее, продължава напред. Коя искаш да си.”

“Това са глупости. Този глас, който казва, че не можеш. Всеки път, като чуеш гласа, искам да му казваш да върви на майната си.”

“Хората казват, че те обичат… но това, което имат предвид е, че обичат това как обичайки те ги кара да се чувстват самите те. Или… обичат какво могат да вземат от теб.”

“Кураж” от Ан Секстън.
Виждаме го в малките неща.
В първата стъпка на детето,
величествена като земетресение.
Първият път, когато подкараш велосипед
и се преобръщаш на тротоара.
Първото напляскване, когато сърцето ти
тръгва на пътешествие само.
Когато те наричат ревльо,
или прошляк, или дебеланко, или луд,
и те превръщат в чужденец,
и изпиваш киселината им и я скриваш.
По-късно, когато се изправяш с лице
срещу смъртта на бомбите и куршумите,
не го правиш с плакат, правиш го само
с шапка, за да скриеш сърцето си.
Ти не погали слабостта в теб,
въпреки че тя беше там.
Твоят кураж беше малък въглен,
който продължи да преглъщаш.”

“Не мога да те утеша. Идеята, която имаш, че има начин да бъдеш в безопасност… е детинска и породена от страх. Пречи ти да изпиташ каквото и да е, включително и нещо добро.”

“Спри да чакаш живота да стане лесен. Спри да се надяваш на някой да те спаси. Не ти трябват лъжите на още някой. Нещата не се подреждат. Но ти си издръжлива. Изправи се пред някои истини, и би могла да имаш невероятен живот.”