Wakefield - животът без теб в него

Wakefield – животът без теб в него

Sharing is caring!

Браян Кранстън, актьорът, който можем спокойно да наречем badass (заради участието му в The Breaking Bad), се пръвъплъщава в Хауърд. Всеки ден Хауърд изпълнява рутинните си задължения на работното си място, прибира се по едно и също време в къщата си в предградията при прекрасната си съпруга и двете си тийнейджърки. Докато един ден закъснелия влак и падналата батерия на телефона му не променят всичко. Откъснат от познатия си режим, той решава вместо веднага да прекрачи входната врата, да иде в съседното на къщата помещение (което очевидно се ползва за склад и гараж) и да наблюдава как протича вечерята на семейството му без него. Изненадан, любопитен и спокоен, той с интерес следи реакциите им, нервното тракане по масата, поглеждането на телефона. Дори си разиграва предполагаеми диалози наум и на глас. Случайно или не заспива на тавана. Събужда се и с още по-силно любопитство вижда притесненията у жена си, че не се е прибирал у дома.
Цялата тази игра започва страшно да му харесва. Трансформацията, която наблюдава у съпругата си през месеците, в които не се прибира, а я наблюдава през малко мръсно прозорче, е последователна и очаквана от него. Той е почти сигурен във всяка нейна реакция, убеден е как тя ще постъпи, уверен е, че знае какво чувства. Толкова години заедно са му били напълно достатъчни, за да я опознае. Хауърд си припомня запознанството им, дилемите в началото на връзката, това, което е подклаждало огъня през годините съвместен живот. Изведнъж решава да се извади от картинката, да стане наблюдател на това, в което е бил участник. Има моменти, в които толкова умело разпознава ситуациите, които се случват в семейството му без него, че все едно е там. Дори когато сега се замисля за филма, си представям колко изолиран може би се е чувствал, че е участвал в това колело на ежедневието, което се е въртяло и смазвало насила, за да продължава да върви напред. Всъщност едно препъникамъче наистина не е достатъчно, за да обърне колата. Неговата липса не води мигновено до тотален обрат в живота на жена му и децата му. Тя не се хвърля директно в ръцете на друг мъж, не продава къщата, не се изнася при майка си. Няма радикални и големи решения. Като че ли жена му бавно и постепенно осмисля факта, че него го няма, но колелото все така продължава да се върти, а тя не се изплъзва от движенията му.
Хауърд в същото време започва да си задава все по-сериозни въпроси като дали наистина мястото му е било там през цялото това време, дали той е подходящият съпруг, дали жена му всъщност не е предопределена за друг. Като че ли криза на средната възраст. Уединението, усамотението и преосмислянето го лишават от ежедневни благини, от мекотата на леглото му, от винаги наличната храна в хладилника. Грижата за елементарните нужди на тялото се превръща в негов основен приоритет, но покрай това му остава достатъчно време да се погрижи и за душата си, да си даде време да получи отговор на всичките си въпроси, да разсее колебанията си.
Два часа, прекарани с Браян Кранстън на тавана на къщата му може да се сторят твърде много за някои зрители. Аз винаги се впечатлявам от филми за самотници. Този определено заслужава внимание.